Същински вълшебник на перото Питър Бийгъл е автор на бестселъри, които вече са класика в стила фентъзи — "Последният еднорог", "Гигантски кости", "Чудесно усамотено място" и "Песента на ханджията", която е обявена за книга на годината на в. "Ню Йорк Таймс". Романите и разказите му са преведени на десетки езици в целия свят, а неговата дълга и интересна кариера включва журналистика, сценични адаптации, както и авторство на песни и представления. Написал е няколко пиеси и сценария на филма "Властелинът на пръстените".Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…"С особената магия на поет и разказвач Бийгъл създаде свят на красота и радост за читателя… Чарът, остроумието и брилянтният му език създават произведения, към които ще се връщаме често и с огромно удоволствие." — Чикаго Нюз
В памет на Саймън Бийгъл, моя баща. Все още те чувам, тате, да си пееш тихичко под нос, докато се бръснеш.
Когато бях съвсем малка, ако имаше нещо, което исках, то беше да съм невидима. Често си седях в училище и си мечтаех за това, както останалите хлапета си мечтаеха да станат кинозвезди или известни баскетболисти. Ако бях невидима, щеше да е хубаво господин Котак — котаракът ми — винаги да може да ме вижда, защото да си невидим не означава нищо за една котка. Както зная по-добре от всеки друг, но за това по-късно.
В мечтите си щях да позволя и на Сали да ме вижда — Сали е майка ми. Не по всяко време, но в повечето случаи да, защото иначе би се притеснявала. Но определено най-много би ми харесало да сме само аз и господин Котак, да скитаме насам-натам, просто да ходим там, където ни се ходи, и никой да не може да ми казва, че задникът ми бил твърде дебел или пък, че кожата ми тая сутрин приличала на разтопена лава. А когато ми дойдеше точно в часа по физическо, както ставаше обикновено, или пък, ако кажех нещо тъпо в клас, никой дори да не забележи. Обичах да си седя така и да си представям колко страхотно би било изобщо да не ме забелязват.
Сега е различно. Аз съм различна. Вече не съм онова сърдито момиченце, което си мечтае в час. Дори не живея на Западна 83 улица в Ню Йорк, съвсем близо до „Кълъмбъс Съркъл“ — живея във фермата Стауърхед в Дорсет, Англия, с майка ми и втория ми баща и след няколко месеца ще стана на деветнайсет. На толкова е била приятелката ми Тамзин, когато е умряла преди триста и трийсет години.
И пиша книга — или каквото излезе — за това, което се случи с всички нас — с Тамзин, Уилъби, Сали и с мен, с Евън и момчетата; и с котките.
Със Сали пристигнахме тук за първи път преди шест години, но ми се струва много по-отдавна — сякаш се е случило с някой друг. Вече наистина не говоря езика на тази личност и когато си мисля за нея, тя понякога ме обърква, но аз не искам да я забравя, дори не искам да се преструвам, че никога не е съществувала. Така че преди да започна да забравям, трябва да опиша вярно коя беше тя и как усещаше всичко. Защото тя беше аз много по-дълго, отколкото аз засега съм била.
Носим едно и също име — Дженифър Глукстейн, но тя мразеше и него, а аз не съм чак толкова против. Тя мразеше не Глукстейн, а онова скапано, тъпо, досадно Дженифър. Баща ми ме е кръстил така. Той често казваше, че когато бил момче, нямало нито една Дженифър освен няколко героини от книгите и Дженифър Джоунс1. Той все повтаряше:
— Аз винаги съм го смятал за наистина красиво име, то всъщност е Гуинивиър, като при крал Артур, и какво ти пука, че днес целият свят се нарича Дженифър? Ами ето, не са се кръстили Къртни, Ашли или Британи…
Той се казва Натан Глукстейн, но артистичното му име е Норис Гроувс и всички го наричат така с изключение на Сали, на мен и майка му, баба ми Пола. Той е оперен певец, баритон. Не велик баритон — това винаги съм го знаела, — но доста добър. Полуизвестен, ако си наясно с баритоните, а повечето хора не са. Него все го няма, защото работи някъде. Записал е няколко албума, а изнася и рецитали. Няколко пъти е пял в „Карнеги“. Е, с други хора наистина, но все пак.
Мийна казва — Мийна е най-добрата ми приятелка тук, в Англия, — та Мийна казва, че ако наистина възнамерявам да пиша книга, трябва да започна от началото и да вървя напред до края, а не постоянно да скачам от мисъл на мисъл, както правя обикновено. Но къде е началото? Колко назад да се върна? Доколкото съм наясно, може би всичко започва, когато спасих господин Котак — тогава бях на осем, а той — съвсем малко котенце — от банда момчетии, които смятаха да го хвърлят от покрива на нашата сграда, за да проверят дали ще се приземи на лапите си. А може би пък започва със сватбата на Сали и Норис или с първата им среща, или с раждането им. Или трябва да се върна триста години назад към Тамзин, Едрик Дейвис… и към него.
