Танц с дракони полностью

— Девицата казва истината — заяви набит широкоплещест мъж в бяло и пурпур, чието наметало бе закопчано с брошка във формата на два кръстосани бронзови ключа. — Рууз Болтън е хладнокръвен и хитър, да, но човек може да се справи с Рууз. Познавали сме и по-лошо. Но този негов син копеле… казват, че е луд и жесток, че е чудовище.

— Казват? — Регар Фрей поглади кадифената си брада и се усмихна язвително. — Враговете му казват, да… но чудовището беше Младия вълк. Повече чудовище, отколкото момче, надъхано с гордост и кръвожадно. И беше вероломен, както научи за жалост милорд дядо ми. — Разпери ръце. — Не обвинявам Бял пристан, че го подкрепи. Дядо ми допусна същата трагична грешка. Във всички битки на Младия вълк Бял пристан и Близнаците се биеха рамо до рамо под знамената му. Роб Старк ни предаде всички. Изостави Севера на жестоката милост на железните хора, за да си отреже по-хубаво кралство покрай Тризъбеца. След това изостави речните лордове, които рискуваха много и много за него, наруши брачния си договор с дядо ми и се ожени за първата западна курва, която хвана окото му. Младия вълк? Беше едно зло псе и умря като псе.

Залата на Тритона бе затихнала. Давос усети студа във въздуха. Лорд Виман гледаше отгоре Регар като някоя гнусна хлебарка, която трябва да бъде смачкана със здрава пета… но след това кимна тежко и гушите тлъстина под брадичката му потрепериха.

— Псе, да. Донесе ни само скръб и смърт. Зло псе, наистина. Продължете.

Регар Фрей продължи:

— Скръб и смърт, да… а този луков лорд ще ви донесе още с приказките си за мъст. Отворете си очите, както направи милорд дядо ми. Войната на Петте кралства е почти свършила. Томен е нашият крал, единственият ни крал. Трябва да му помогнем да превърже раните от тази тъжна война. Като законен син на Робърт и наследник на елена и лъва, Железният трон му принадлежи по право.

— Мъдри думи, и верни — отрони лорд Виман Мандърли.

— Не са. — Вила Мандърли тропна с краче.

— Млъкни, нещастно дете — сгълча я лейди Леона. — Младите момичета трябва да са радост за окото, а не трън в ухото. — Сграбчи момичето за плитката и го извлече навън. „Отиде си единственият ми приятел в тази зала“, помисли Давос.

— Вила винаги е била своенравно дете — каза сестра ѝ извинително. — Боя се, че ще бъде своенравна съпруга.

Регар сви рамене.

— Бракът ще я смекчи, не се съмнявам. Твърда ръка и кротка дума.

— Ако не, има ги мълчаливите сестри. — Лорд Виман се размърда в стола си. — Колкото до теб, лукови рицарю, чух достатъчно изменнически думи за един ден. Искаш да изложа града си на риск за един лъжлив крал и един лъжлив бог. Искаш да пожертвам единствения си жив син, за да може Станис Баратеон да насади пъпчивия си задник на трон, на който няма право. Няма да го направя. Не и за теб. Нито за твоя господар. Нито за никого. — Владетелят на Бял пристан се надигна тежко. Вратът му почервеня от усилието. — Ти все още си контрабандист, сир, дошъл да краде моето злато и кръв. Искаш да вземеш главата на сина ми. Смятам по-скоро аз да взема твоята. Стража! Задръжте този човек!

— Милорд. Аз съм посланик.

— Нима? Дойде крадешком в града ми, като контрабандист. Заявявам, че не си никакъв лорд, нито рицар, нито посланик, само един крадец и шпионин, амбулант на лъжи и предателства. Би трябвало да изтръгна езика ти с нажежени клещи и да те предам на Дредфорт, за да те одерат жив. Но Майката е милостива, и аз също. — Махна на сир Марлон. — Братовчеде, отведи това същество във Вълчата бърлога и отсечи главата и ръцете му. Искам да ми се поднесат преди вечеря. Няма да мога да изям и една хапка, докато не видя главата на този контрабандист набучена на кол, с глава лук, натикана между лъжливите му зъби.

Дадоха му кон и знаме, мек вълнен жакет и топло кожено наметало и го пуснаха. За първи път не вонеше.

— Върни се с онзи замък — каза Деймън Потанцувай за мен, докато помагаше на разтреперания Смрад да се качи на седлото, — или продължи напред и виж колко далече ще стигнеш, преди да те хванем. Ще му хареса това, и още как. — Ухилен, Деймън плесна с камшика си старата кранта по задницата и тя изцвили и се понесе напред.

Смрад не посмя да погледне назад от страх, че Деймън, Жълтия Дик, Грънт и останалите са тръгнали след него и всичко това е само поредната шега на лорд Рамзи, някаква жестока проверка, да видят какво ще направи, ако му дадат кон и го пуснат на свобода. „Мислят ли, че ще побягна?“ Крантата, която му бяха дали, беше окаяно същество, кривокрако и измършавяло от глад. Не можеше изобщо да се надява да остави далече зад себе си хубавите коне, които щяха да яхнат лорд Рамзи и ловците му. А Рамзи най-много обичаше да пусне „момичетата“ си да подгонят с настървен лай някоя нова плячка.