- Да, но не всеки е в състояние да я открие.
- Ти как успя?
- Съществуват различни възможности. Много адвокатски фирми плащат специална такса, за да получат достъп до определена информация. А и аз знам къде да търся.
Санди оклюма и поклати глава.
- Значи ще загубим къщата?
- Не съвсем.
- Но баща ми е безработен.
- Има начин да отложите процедурата по изземването. Можете да запазите къщата, докато баща ти отново започне работа.
Санди го погледна недоумяващо.
- Чувал ли си понятието „фалит“? - попита го Тео.
- Да, но не знам какво означава.
- Това е единственият ви шанс. Родителите ти са принудени да подадат молба за обявяване на фалит. За тази цел трябва да се свържат с адвокат, който ще внесе документи в съда от тяхно име.
- Колко ще ни струва?
- Не се притеснявай за това сега. Важното е да се обърнете към адвокат.
- Не можеш ли ти да го направиш?
- Съжалявам. Моите родители не се занимават с фалити. Но през две къщи от тук работи Стив Мозинго. Страшно е добър. Мама и татко изпращат повечето клиенти при него. Наистина го харесват.
Санди си записа името.
- Мислиш ли, че ще успеем да задържим къщата?
- Да, но трябва да му се обадите възможно най-бързо.
- Благодаря ти, Тео. Не знам какво да кажа.
- Няма проблем. Радвам се, че ти помогнах.
Санди хукна към вратата, сякаш нямаше търпение да съобщи вкъщи добрите новини. Тео го наблюдаваше как се качва на колелото и изчезва през задния двор.
Още един доволен клиент.
Към пет без петнайсет следобед госпожа Буун влезе в кантората на Тео. В едната си ръка носеше папка, а в другата - някакъв документ
- Тео - каза тя. Очилата за четене бяха спуснати до средата на носа й. - Ще ги занесеш ли в Семейния съд? Добре ще е да бъдат вписани в деловодството преди пет часа.
- Разбира се, мамо.
Тео скочи от мястото си и посегна към раницата. Винаги се надяваше някой от фирмата да го изпрати в съда.
- Написали си домашните?
- Да, нямах много.
- Чудесно. Днес е понеделник. Нали ще се отбиеш при Айк? Знаеш колко се радва.
Всеки понеделник без изключение майката на Тео му напомняше две неща: първо, Тео трябваше да прекара поне половин час с Айк и, второ, цялото семейство се събираше на вечеря в италианския ресторант „Робилио“. Последното определено му се струваше по-приятно от посещението при Айк.
- Слушам, госпожо-отвърна Тео и сложи документите в раницата. - Ще се видим в ресторанта.
- Да, скъпи. В седем.
- До скоро - каза той и отвори задната врата.
Вечерята винаги започваше в седем. Когато оставаха вкъщи, което се случваше рядко, защото госпожа Буун не обичаше да готви, те неизменно спазваха този час. Същото важеше и за случаите, в които се хранеха навън или бяха на почивка. Когато ходеха на гости, не им беше удобно те да определят часа за вечеря, но повечето им приятели ги познаваха добре и се съобразяваха с техните навици. Понякога Тео нощуваше при свои съученици или отиваше на лагер. Тогава се наслаждаваше на свободата да яде по всяко време.
Пет минути по-късно той остави колелото си на стойката пред съда и заключи веригата. Семейният съд се намираше на втория етаж, точно до този по завещанията. В края на коридора беше залата, където се разглеждаха наказателните дела. Многобройните съдилища бяха специализирани в различни области - пътно-транспортни произшествия, имотни спорове, дребни нарушения, наркотици, произшествия с животни, граждански дела и фалити. Вероятно съществуваха още няколко, които Тео не беше виждал до момента.
- Здравей, Тео - каза секретарката Джени и премести очи от монитора пред себе си. Седеше зад дългото си бюро в Семейния съд.
- Здравей-отвърна той.
Джени изглеждаше ослепително и Тео беше влюбен в нея. Ако можеше, щеше веднага да й предложи да се оженят. Но ситуацията се усложняваше от разликата във възрастта им и от факта, че Джени вече си имаше мъж. А и чакаше дете. Тео се смущаваше от това обстоятелство, но не го бе споделил с никого. Повечето съдебни секретарки като че ли забременяваха поне веднъж годишно.
- Майка ми изпраща тези документи - каза Тео и ги подаде на Джени.
Тя ги разлисти и възкликна:
- Боже, още разводи!
Тео я наблюдаваше безмълвно.
- Ще присъстваш ли на процеса утре? - поинтересува се накрая той.
- Може да се отбия за малко, ако успея да се измъкна от работа. А ти?
- Да. Нямам търпение.
- Ще бъде интересно, нали?
Тео се приведе към нея и попита:
- Смяташ ли, че е виновен?
Джени се приближи още повече и се огледа, сякаш бе на път да му разкрие важна тайна.
- Разбира се. А ти как мислиш?
- По презумпция е невинен.
- Прекарваш твърде много време в кантората, Тео. Попитах те за личното ти мнение. Обещавам, че ще си остане между нас.
- Според мен го е направил.
- Е, времето ще покаже, нали?
Джени се усмихна и отново се залови с работата си.
- Да-отговори Тео.-До скоро.
