Тъгата на сукубата полностью

>         Благодарности

Първо искам да благодаря на всички мои приятели и на семейството си, които непрестанно ме подкрепяха и обичаха по време на писателските ми приключения. Тази книга никога нямаше да бъде написана, ако не беше съпругът ми Майкъл. В семейството ни толкова често говорим за Джорджина и мрачните й настроения, че все едно си женен и за нея. Обичам те.

Трябва да изкажа признателност и на първия Фенклуб на Ришел: Майкъл, Дейвид, Кристина и Марсий. Вие приемахте с чувство за дълг всяка страница, която ви поднасях, и угаждахте на желанията ми за незабавен отзив. Вашият ентусиазъм и насърченията ви ме караха да продължавам. Не се тревожете — някой ден ще бъде издаден и „Предвестникът“. Ще стане, честна дума.

Накрая трябва да отдам дължимото на хората от литературната агенция и издателството, които не ме изпускаха от поглед: Кейт Маккийн, Джим Маккарти и Джон Сконамилио. Много ви благодаря за вашите напътствия и съвети.

Статистиката сочи, че повечето смъртни продават душите си поради пет причини: секс, пари, власт, отмъщение и любов. В този ред.

Предполагам, че излизайки да помогна за нумеро уно, вече би трябвало да съм се уверила в това, но цялата ситуация просто ме караше да се чувствам някак… долнопробно. А да се чувствам аз така, това вече означаваше много.

Вероятно вече не мога да изпитвам съчувствие, разсъждавах аз. Всичко продължи прекалено дълго. Когато бях девица, хората все още вярваха, че момичетата могат да забременеят от лебеди.1

Наблизо Хю търпеливо чакаше да изляза от вглъбеността си. Той напъха ръце в джобовете на добре изгладените си панталони цвят каки и облегна масивното си тяло на своя лексус.

— Не виждам какво толкова има. Правиш го през цялото време.

Не беше съвсем вярно, но и двамата знаехме какво има предвид. Игнорирах го и демонстративно започнах да се оглеждам, но това не подобри настроението ми. Предградията винаги ме отвращаваха. Еднакви къщи. Съвършени морави. Прекалено голям брой спортни джипове. Някъде в тъмнината едно куче не преставаше да лае.

— Не правя точно това — казах накрая. — Дори и аз си имам определени стандарти.

Хю изсумтя, изразявайки отношението си към моите стандарти.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, не го приемай като проклятие. Приеми го за жест на милосърдие.

— Жест на милосърдие?

— Разбира се.

Той извади джобния си компютър и внезапно доби делови вид, въпреки необичайната обстановка. Не би трябвало да се изненадвам. Хю беше професионален имп, майстор в съблазняването на смъртните да продават душите си. Беше такъв експерт по договорите и вратичките в закона, че можеше да накара, който и да е адвокат да позеленее от завист.

Беше също и мой приятел. Някой, който придаваше нов смисъл на поговорката: С каквито приятели се събереш…

— Чуй фактите — продължи той. — Мартин Милър. Мъж, разбира се. Бял. Не особено ревностен лютеран. Работи в мола, в магазина за компютърни игри. Живее в сутерена в дома на родителите си.

— Исусе!

— Казах ти.

— Милосърдно или не, изглежда прекалено… крайно. На колко години е?

— Трийсет и четири.

— Пфу!

— Именно. Ако си на тази възраст и не си бил с жена, си склонен на отчаяни постъпки — той погледна часовника си. — Е, ще го направиш ли, или не?

Без съмнение забавях Хю за среща със знойна красавица на половината на годините му. Разбира се, имам предвид възрастта, на която изглежда. В действителност Хю наближава стоте.

Оставих дамската си чанта на земята и го погледнах предупредително:

— Длъжник си ми.

— Дадено — съгласи се той.

Слава Богу, този ангажимент не бе от обичайните ми задачи. Импът обикновено възлагаше на други подобни неща, но тази вечер имаше някакъв проблем с графика му. Но можех да си представя кого ли при нормални обстоятелства караше да върши това.

Отправих се към къщата, но той ме спря:

— Джорджина?

— Да?

— Има… още нещо.

Обърнах се. Не ми хареса тонът му.

— Да?

— Той, хм-м… има специална молба.

Вдигнах вежда и зачаках.

— Разбираш ли, той наистина е очарован от злото. Знаеш ли, щом… така да се каже, ще продава душата си на дявола, тогава би трябвало да загуби девствеността си с някоя… не знам точно, жена демон… или нещо подобно.

Изпотих се. Дори кучето беше спряло да лае.

— Шегуваш се.

Той не отговори.

— Това не е за мен. Не и аз. Няма начин.