Духът на Антарктида нахлу изведнъж като чудовищно наводнение от мраз, като невидима убийствена лавина. Със снежни виелици и непрогледни мъгли. Скова доскоро топящите се ледени буци в неравна кристална броня, в която пленените тюлени и китове едва успяваха да поддържат незамръзнали пролуки за дишане.
Попадали не за пръв път в такава клопка, косатките решиха да се връщат назад, към по-топлите води на север. Водачът им, десетметров самец с клюмнал гръбен плавник, загубил преди години всичките си другари при подобно бедствие, тоя път предпочете да не рискува.
Отдавна очаквали знака му, смутени повече от него, самките му и децата напълниха за последен път дробовете си с въздух и се гмурнаха подире му под враждебния леден похлупак. Тоя въздух трябваше да им стигне до следващата пролука. Не стигнеше ли — очакваше ги сигурна гибел Но те вярваха в себе си. Под синкавия покрив не беше съвсем тъмно. Светлината все успяваше да се процеди през него и да им показва каква е дебелината му, та така да преценяват в състояние ли са да го пробият при нужда. Солеността на морето, неговата температура, присъствието на други живи същества пък им подсказваха дали наблизо има отвор за дишане.
И все пак най-важна си оставаше изключителната им способност за ехолокация. Не само водачът, всички в стадото непрекъснато изпращаха напред ултразвуковите си снопове, чиито отражения ги осведомяваха по-точно и от очите, и от вкуса, и от всичките им други сетива, взети заедно, за предстоящия им път.
Светът за косатките, както за останалите делфини, за всички китообразни, всъщност представлява свят на звуци. Без звуците, без чудната си дарба за звуково виждане те биха се оказали съвсем немощни в тоя безпощадно враждебен за бозайниците воден свят.
Но за Глухото, току-що престанало да бозае косатче, тоя звуков свят почти не съществуваше. Близките му, които не можеха и да допуснат, че нещастното губеше слуха си от загнездилите си в ушите му глисти, с явна тревога наблюдаваха неуверените му опити да се държи като другите. То се знае, най-смутена беше неговата майка, която все гледаше да не го изпуска от поглед и главно — от ехолокатора си. А това й се удаваше все по-трудно, тъй като тялото й е устроено от природата така, че да изпраща опипващия ултразвуков лъч напред, а не нагоре и назад, над гръбния плавник, където е мястото на децата.
А и то, клетото, вече не писукаше непрекъснато като другите младочета, та така майка му да го следи спокойно по гласа, а мълчеше упорито — не само глухо, а вече и онемяло. Следваше я само с поглед и по миризмата, която сродниците му усещат с езика си.
Най-сетне, след дълго очакване, ехото от ултразвуковите им сигнали показа на гмурналите се косатки, че наближават дупка в леда. И то тъкмо навреме. Защото дробовете им вече започваха да се свиват в мъчителни спазми. Достигнаха я скоро — кръгъл отвор, поддържан да не замръзне досега от морски леопард. По закона на рода допуснаха първи да се надишат малките, безспорно най-неиздръжливите, после майките им и накрай — останалите с водача.
Клюмналия плавник, едва проврял глава в тесния отвор, огледа околността. И в царящия полумрак, през гъстата мъгла като намножен във водата планктон съзря бягащия тромаво, като непохватна морска краставица, леопардов тюлен, който бе зарязал плячката си, един тюлен крабояд, при вида на дошлите по-опасни от него хищници. Отде можеше да знае, че сега вечните му врагове не мислеха да го нападат, че имаха друга грижа — да се измъкнат по-скоро от заплашителния мразовит капан.
Надишали се достатъчно, пътниците се гмурнаха отново, заплуваха пак на север в търсене на незамръзнало море.
Край тях, пред тях, сред смрачените сиво-зеленикави водни пластове бягаха подплашени рибни пасажи, изстрелваха се с бързи тласъци на водните си ракети еднометрови калмари, пулсираха припряно с прозрачните си чадъри едри медузи.
Косатките плуваха, плуваха, а кристалният покрив над главите им все не свършваше. Вече почваха да се задушават. Малките скимтяха мъчително, а майките им, загрижени, ги подканяха да бързат.
Преди да са го видели, ушите им откриха, че пътят е препречен от огромен, скован от новата ледена спойка айсберг, достигащ на дълбочина няколко десетки дължини на косатки. Цяла отвесна планина, нацепена в дълбоки клисури и пещери, от която струеха мразовити потоци от безсолна вода вследствие на непрекъснатото му топене. Изключено беше да минат под него, затова се отклониха на изток да го заобиколят.
А той сякаш нямаше край.
