След малко зад вратата се показа Дългия. Сега той бе спретнат и чист. Инспекторът го покани да седне и му поднесе табакерата си. Агентът взе важно и намръщено една цигара. Докато я слагаше в устата си, едрите му жълтеникави пръсти трепереха. Инспекторът изпитваше отвращение към тях, защото наподобяваха пръсти на мъртвец.
— Много пиеш, момче!… — рече инспекторът. — Целият трепериш.
— А вие не пиете ли? — мрачно попита агентът.
— Пия, но не се напивам. Там е разликата.
Агентът се усмихна. „Ще дойде ден, когато и ти ще почнеш да се напиваш!… — злобно помисли той. — И тогава няма да пестиш нито за костюм, нито за долни дрехи, нито за хубава вратовръзка, а цялата си заплата ще даваш само за ракия… А когато нямаш пари да си купиш ракия и не си пиян, ще трепериш като мене.“ Но инспекторът не подозираше горчивите мисли на агента.
— Следиш ли червенокосия евреин и малкото Рединготче? — попита той, като гледаше с досада грозните ръце на Дългия.
— Не — отговори агентът.
— Защо не?
— Защото са анархисти.
— Може би ни заблуждават умело… Миналата неделя бях на разходка с една частна кола и ги видях в Малиново… Защо сноват из околията?
— И по селата има анархистически групи — рече агентът.
Инспекторът замълча, пушейки бавно цигарата си. Погледът на Дългия скиташе отегчено из стаята. Най-сетне очите му се спряха учудено върху красивите ръце на инспектора.
— Имам една идея!… — произнесе инспекторът след малко. — Да направим очна ставка между Джони и тях.
— Няма смисъл — равнодушно отговори агентът.
— Защо да няма смисъл?
— Защото Джони е побъркан от страх и се припознава във всеки, който му посочим. Той се припозна дори в преоблечения Войников, ако си спомняте… А да обвиниш Моревчето не е лесна работа… Брат му е голям човек. Можем да изхвръкнем от службата.
Инспекторът замълча пак, но се съгласи мислено с агента.
— Какво става между работниците? — попита той.
— Нищо. Активистите агитират за стачка.
— Нека агитират. Важното е да пипнем ръководството… Хората ти следят ли редовно Лила?
— Не.
— Как така не?! — разсърди се инспекторът. — Нали заповядах изрично!…
— Кого да следим по-напред?… Не стигат момчетата.
Инспекторът избухна гневно:
— А трябва да стигат, разбираш ли?… Трябва да стигат, не може иначе… По-малко ще киснете из кръчмите!… Устоите на държавата се рушат, а вие пет пари не давате за това!… Каналии с каналии!… Измет!… Ще си подам оставката!… Не мога да работя повече с вас!…
Инспекторът стана и почна да се разхожда нервно из стаята. Лицето му се зачерви. След малко той се успокои и заповяда глухо:
— Съобщи поверително в София: агрономът от Министерството на земеделието да бъде следен при всяка командировка в провинцията!
Лила пристигна в София за областната конференция и се настани на квартира в предградието Надежда у един другар, с когото размени паролата някак принудено и студено.
Квартирата представляваше малка, едноетажна и паянтова къщица, заобиколена с широк двор, в който имаше чешма и няколко цъфнали овощни дръвчета. Самата къщица се състоеше от две стаи, от които едната служеше за живеене, а другата — за дърводелска работилница. Очевидно собственикът й не беше работник, а занаятчия.
Лила изпита неприятно физическо чувство. Това не бе страх, а само досадно усещане, че може би трябваше да нощува сама под един покрив с непознатия партиен другар. Тя още не бе свикнала напълно с нелегалните срещи, в които партийната работа стоеше над условностите. Непознатият другар бе дребен, с бледо лице и сиви очи. Пепеляворусата му коса бе малко оредяла върху темето, а от цялата му личност лъхаше затвореност, която изпълни Лила с досада.
— Ваша ли е къщата? — попита тя, когато влязоха вътре.
— На зетя и сестра ми — отговори непознатият другар. — Те заминаха в провинцията и ми я отстъпиха временно.
Лила огледа стаичката. В нея имаше признаци за известно благосъстояние: широко дървено легло за двама души, гардероб с огледало и нощно шкафче — всичко изработено вероятно от дърводелеца, собственик но къщата. Леглото бе покрито с чиста, плетена на ръка покривка, а върху стената висеше портрет — жена в сватбено було и млад изпъчен мъж с подстригани мустачки.
— Вие ще спите тука, а аз в работилницата — рече непознатият другар.
— Все едно — с привидно безразличие отвърна Лила.
Тя искаше да подчертае, че не страда от предразсъдъци, но бе признателна за желанието му да не я стеснява и забеляза със задоволство ключа върху вътрешната страна на вратата.
— Аз ще изляза да купя провизии за утре — каза тя.
— Всичко е приготвено — осведоми непознатият другар. — Излезте само да се разходите из града, но се върнете по светло, за да не сбъркате улиците. В Модерния театър дават хубав съветски филм. Обядвахте ли?
— Не.
— Тогава ще обядвате с мене.
