Ирина тръгна бавно по тротоара на пустата улица. Всеки ъгъл, всяка ограда, всяка къща й напомняше минали дни, когато, задъхана и щастлива, бързаше по тази улица, за да излезе на шосето и оттам да тръгне по пътеката към параклиса. Но колкото по-силно я завладяваха спомените, толкова по-голямо ставаше безредието в душата й. Суровите думи на баща й се смесваха с кротките съвети на майка й. Оскърбената гордост се бореше с любовта й. Съзнаваше, че трябва да се раздели с Борис, и все пак това й се струваше невъзможно.
Измъчена от мислите си, тя прекоси площада, павиран с гранитни блокчета, и влезе в сладкарницата. Вътре беше прохладно и тъмно, миришеше на ванилия. В дъното виновно се раздвижи някаква двойка, а съдържателят, препасан с бяла престилка, дремеше до тезгяха, отрупан с тави баклава и разноцветни провинциални пасти. Стените бяха украсени с календари на патриотични организации, майсторското свидетелство на сладкаря и обща снимка на футболните играчи от националния тим.
Борис седеше на една маса пред паничка със сладолед. Той носеше все още овехтелия си миналогодишен костюм. Ирина седна до него и конвулсивно стисна ръката му. Сълзите, които бе сдържала досега, бликнаха изведнъж от очите й.
— Какво има? — с досада попита той.
— Татко е научил всичко.
Борис се засмя, но после го обзе неприятно чувство, сякаш Чакъра го беше омотал в мрежа, от която не можеше да се отърве лесно.
— Добре!… — каза той с привидно спокойствие. — Какво от това?
— Как какво?… — Тя го погледна с упрек в разплаканите си очи.
— Да се хвърлим под влака ли?
Суровият му глас я прониза и стресна.
— Няма защо да се шегуваш — тихо произнесе тя. — По-добре би било…
Ирина искаше да каже: „По-добре би било да обмислим какво да правим“, но вместо това млъкна изведнъж. Нещо я задуши. Съзна внезапно унизителното положение, в което се намираше. Нима можеше да му каже: „Ходихме заедно и баща ми е научил за това. Трябва да се оженим.“ Тя беше съвсем неспособна да постъпи така.
— Аз не се шегувам и мисля, че ние не трябва да се виждаме повече — рече той, като долови борбата, която ставаше в нея, и се помъчи да я използува.
Връзката с Ирина му тежеше отдавна, а тревогата от дребните усложнения, които можеха да настъпят, го караше да мисли за скъсване. Сега беше дошъл удобен момент да направи това.
— Никак ли да не се виждаме?… — прошепна тя изумено.
— Да, никак… В края на краищата нашите отношения не могат да траят вечно. Аз ти намекнах в началото за това. Не ме гледай така.
— Борис… — прошепна тя отчаяно.
Той се уплаши от сцени и каза по-меко:
— Ти ще отидеш да следваш в София, а аз трябва да остана тук. — Гласът му стана изведнъж груб. — Моля те, не плачи, защото ни гледат и ни се смеят!… Не ставай простачка.
Той млъкна и след малко продължи отново:
— През тия две-три години ще стъпя здраво на краката си… А после ще видим… Но сега не мога да поема никакъв ангажимент. Ясно ти е защо, нали?
Тя не отговори. Гледаше мрачно и втренчено пред себе си. Сълзите й се попиваха от горчива мъка, от тихо и безропотно примирение. Да, ясно й беше. Той не искаше да загуби свободата си, да ограничи възможностите си с едно провинциално момиче, което не можеше да му донесе нито пари, нито връзки с недостъпния свят. Дали безумните му планове не стигаха до ония красиви и потънали в разкош жени, които понякога идваха с лимузини в градеца, придружени от съпрузите, бащите или любовниците си? Не, той нямаше нито външност, нито характер, които можеха да се харесат на тези разглезени жени. Ала все пак тя произнесе горчиво:
— За да започнеш с тютюна, ти трябва да имаш много пари.
— Ще ги намеря — уверено каза той.
— Откъде?
— Ще потърся съдружник или варантен кредит… Мога да изплащам на производителите след продажбата на готова партида… Има цял куп възможности.
Той погледна нетърпеливо стенния часовник и почна да барабани с пръсти върху масата.
— Ще се видим ли още веднъж? — глухо попита Ирина.
Той повдигна рамене и каза великодушно:
— Можем.
— При параклиса.
— Добре. При параклиса.
— За къде бързаш сега?
— Имам работа в склада. Утре пристигат чорбаджиите. Трябва да стегна всичко.
Ирина се усмихна тъжно. Той си въобразяваше, че само няколко години го разделят от милионите. Имаше драма и в неговото безумие. Но тъкмо това я караше да го обича по-силно.
— Ти ли ще стегнеш всичко? — попита тя.
— Кой друг?
— Това е работа на директора.
— О, директорът!… — Борис се изсмя презрително. — Цялата му работа лежи върху Баташки и мене… Впрочем той пак е заминал някъде да държи реч и дори не знае за идването на чорбаджиите.
Ирина се намръщи. Генерал Марков минаваше за покровител на Чакъра и редовно купуваше тютюна му за „Никотиана“.
— Трябва да му съобщиш по някакъв начин — произнесе тя с упрек.
— На кого?
— На генерала.
Борис небрежно махна с ръка:
— Не съм длъжен да правя това… но бъди спокойна. За Спиридонов е две едно дали генералът е тука, или не. Марков е само патриотично украшение за местния клон на фирмата. Спиридонов си знае работата.
