Мария се беше извърнала настрана, прекарваше разбъркано през паметта си спомени от детинство и се мъчеше да заспи. Зара също се мъчеше да заспи, използувайки бръмченето на един бръмбар, който се блъскаше в стъклата на прозорците и акомпанираше сънливо разводнените й мисли. От Атина можеха да се купят разни елегантни неща. Може би щяха да срещнат изискани чужденци, предимно английски туристи, и да прекарат забавно… Сънливото бръмчене на насекомото продължаваше и в мъглата на дрямката от изпитото вино мечтите на Зара ставаха все по-неясни. Но едно бързо и нервно раздрусване на пружината я разсъни изведнъж.
Мария се повдигна от леглото и облегната върху лакътя си, запали цигара. Спомените от детинство бяха разпръснали за миг дъждовните облаци на тъгата, която от години притискаше душата й. А после внезапно, без видима Причина, облаците се бяха схлупили отново и тя усети пак предишната печал, равна и тиха като безкраен скучен простор, който отвсякъде заобикаляше живота й.
Зара познаваше тия внезапни промени на настроението й още от колежа.
— Няма ли да спиш? — попита тя.
— Не.
Гласът на Мария прозвуча враждебно. „Подозира“ — помисли Зара и мълчанието, което настъпи, й се стори непоносимо. Мария хвърли към нея изпълнен с досада поглед. За миг двете изпитаха желание да поговорят открито, но това желание се удари веднага в стената на формулите.
— Беше забавно, нали? — рече Зара.
— Кое?
— Флиртът с бата ти. („Не се преструвай“ — помисли тя.)
— Да, той има нужда от малко почивка. („Колко си мръсна!“)
— И аз помислих това.
— Но все пак двамата не трябва да прекалявате.
— Ах!… Добре, мила.
Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно се провираха мислите им, продължи отново.
— Мислех, че ми се сърдиш — рече Зара след малко.
— За какво? („Не симулирай чувствителност!“)
— Задето отивам с баща ти в Гърция.
— Ваша работа.
— Защо не дойдеш и ти с нас?
— Защото е горещо.
— С автомобила няма да бъде горещо.
— Добре, ще помисля. („Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко“)
— Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.
— Ах!… Така ли? — Мария се разсмя. („Значи, търсиш параван!“)
— Да, мила!… („Само ти ли имаш право да пазиш името си?“)
— Съжалявам много… Не ми се пътува далече. („Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя името ти.“)
— Добре тогава. — Зара напрегнато обмисляше положението. — Ако останеш тук, после можем да кажем, че си била с нас.
— На кого да кажем това?
— На всички.
Настъпи мълчание. Мария изпуши цигарата с стана от леглото и почна да се облича.
— Къде отиваш? — попита Зара.
— В ливадата. Тук е много горещо.
— Ще дойда и аз с тебе.
— О, моля те!… Остави ме сама.
Мария взе едно одеяло и излезе навън. Лъхна я миризма на тютюн, на гума и бензин. Шофьорът беше гарирал колата на сянка в градината и седнал на пейката, четеше увлекателен детективски роман, в който се описваха подвизите на един неимоверно престъпен тип от висшето общество. До него седеше младеж в износен костюм. За да отиде в ливадата, Мария трябваше да мине покрай тях. Когато наближи, шофьорът скочи и се поклони учтиво, а младежът, без да става, само едва-едва кимна с глава. Мария забеляза, че той имаше бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро. Устните му бяха тънки, свити и техният особен израз на горчива студенина я порази. Тя почувствува нужда да се обърне, за да го види повторно, и когато направи това, погледът му, устремен в нея, стана изведнъж малко насмешлив. Това я раздразни. Стори й се, че той някак подигравателно очакваше обръщането й. — Тя ускори ленивите си крачки към ливадата и когато нагази в тревата, забрави за него.
Следобедната горещина беше почнала да намалява. От планината полъхваше прохлада, а наблизо, пенлива и бърза, шумеше реката. Тревата беше свежа, висока, избуяла й обсипана с яркожълти лютичета, по чиито цветове пълзяха калинки. Отнякъде се чу рев на магаре, който заглъхна в сънливата тишина.
