Митарствата на романа "Тютюн" в лабиринта на "корективната критика" Димитър Димов започва работата си върху романа "Тютюн" още в средата на 40-те години на ХХ в. През 1946 е отпечатан първият откъс от романа "Тютюн" (в. "Литературен фронт"), озаглавен "Тютюнев склад". Две години по-късно излиза нов откъс — "Двубой". След още една година излиза "Тютюн" (глава от роман) в сп. "Септември" (1949). През 1951 романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 стига до читателите.Публикацията на романа "Тютюн" през 1951 г. е литературно и културно събитие, предизвикало необичайно оживление и ожесточаване на страсти. Около публикуваната творба се оформят дискусии, предизвикани са отзиви, мнения, рецензии.За тази ситуация изиграват роля няколко причини. Едната от тях е самата тема на романа — заредена със злободневност и актуалност на представяните събития, случили се през близкото тогава минало (30-те и 40-те години на ХХ в.), време близко и по дух, още живо в душевността и паметта на българина. Друга причина е обстоятелството, че художествено визираната историческа епоха е характерна с радикалността на извършената политическа, социална, културна и ментална промяна. Нужно е да се спомене като причина и фактът, че романът се появява във време на крайно идеологизиран литературен догматизъм, който безкомпромисно налага правилата на една строга нормативна естетика — т.нар социалистически реализъм, за да дисциплинира ("приведе в ред") творческата дейност на писателите.Изброените причини довеждат до "прословутия" за българската литературна история скандал около "Тютюн" през 1952 г. Във все още новата идеологическа ситуация на социалистическия обществено-културен модел творбата придобива необичаен и озадачаващ характер. Художествените достойнства на романа, новаторството, модерният стил са пренебрегнати в полза на комунистическата идеологема. Той бива "разконспириран" от литературните адепти на тоталитарния режим като нестандартен, прекрачващ каноните на официалната комунистическа политика в сферата на литературната продукция. Затова първите литературоведски критики подлагат на съмнение идейната устойчивост на романовото изображение, като опасно отклонение. Връх на "литераторската" атака е "унищожителната статия" на Пантелей Зарев във в. "Литературен фронт". В последвалото обсъждане на романа на заседание на Съюза на българските писатели мнозинството от неговите членове квалифицира творбата негативно, особено по отношение на "идейността". В българските литераторски среди вече очакват официалното забраняване на Димовия роман. Краят на литературният скандал се бележи изненадващо с позитивна статия за "Тютюн" от първа страница на официоза "Работническо дело" (анонимна статия, по всяка вероятност предложена лично от комунистическия лидер Вълко Червенков). "Обслужващата критика" обаче настоява за преработка на романа в посока, отделяща по-голямо място на работническата класа и нейните преживявания.Тези няколко щрихи от конфликта около романа "Тютюн" илюстрират атмосферата на силния натиск върху романиста да промени и преработи собствената си творба, като я съобрази с идеологическите директиви на социалистическата "корективна критика" — т.е. да "поправи" романа си съответствие с т.нар. класово-партиен критерий. Тъй като официалните цензори вменяват на романа като недостатък недостатък "преувеличена позицията и ролята на буржоазния елит" в рамките на художественото изображение, авторът е задължен да компенсира недостатъчността като извърши редакция на романа, чрез която да отдели "заслужено място" на "борците за нов свят" — на работническата класа, както и да се изведат на преден план образите на "достойните представители" на нейния "политически авангард", комунистите. Идеологическият императив изнудва Д. Димов да поеме анормалната мисия за един писател да редактира един завършен роман. Не бива да се пропуска фактът обаче, че самият Димов е убеден комунист, споделя идеологическите възгледи на критиците и опонентите си. Той съзнателно приема отправените директиви, съгласява се с тях с вътрешна убеденост.Димитър Димов дописва романа с още 250 страници. Втората редакция протича съвместно с литературния критик от издателство "Народна култура" — Яко Молхов. През 1954 г. "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 г. излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнителни поправки в текста.Преработката на "Тютюн" засяга най-вече сюжетостроенето, "добавени" са нови персонажи и събития, свързани с тематичната линия на "антифашистката борба". Спрямо главната персонажна ос "Борис — Ирина" като лява идеологическа алтернатива е разгърната втора ос — "Павел — Лила" (Лила като персонаж не фигурира в първата редакция). Разширена е характеризацията на познати от първата редакция герои, при някои от тях е засилена индивидуализацията. Същевременно е увеличен броят на аналитичните пасажи, в които авторът в позицията на повествовател с моралистично-наставнически тон "обяснява" на читателя смисъла на историческото развитие от идеологическата оптика на марксизма, както и значението на определени действия на героите и идеологическото обосноваване на отделни епизоди и линии в повествованието.Втората редакция на "Тютюн" с основание се смята за неуспешна в художествено отношение творба. Въпреки това, в продължение на 40 години поколения читатели и ученици бяха принудени да четат цензурираната и ревизирана "втора редакция".Едва от 1992 г. насам романът на Димитър Димов "Тютюн" е изваден от "архива на забравата" и няколкократно публикуван. Този автентичен текст на романа предлагаме и в "Моята библиотека". NomaD
Гроздоберът беше към края си.
От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове на един само певец, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листята на черниците, крушите и дюлите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с кошници гроздоберците — повечето млади хора. Те се смееха весело и се закачаха помежду си. Отвреме-навреме прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида те изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибарено-жълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките — горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.
Ирина — дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на целия град, също вземаше участие във веселието. Дори тя си позволи свободата да пофлиртува с един приятен и разглезен младеж, който беше дошел в бащиното си лозе ей-така, от ексцентричност, само за да погледа гроздобера, но не и да работи и през всичкото време въртеше около показалеца си кордона на кучето от вълча порода, с което ходеше навсякъде. Той беше син на народен представител и спадаше към първенците на града. Но той не й хареса, защото шегите му бяха много смели. Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от своята среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане — не трябваше да се смее на остротите му толкова високо — тя реши да си отиде в къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязано от никого се отдалечи от лозето, без да се обади дори на братовчеда си Динко — едно селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията. Срещу това роднинско благодеяние Чакъра го използваше през лятото за полската работа в лозето и тютюневата си нива.
Ирина тръгна между лозята по остатъците на един древен римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и фантастични шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.
Римският път излезе на шосето. Като стигна до него, Ирина отпочина малко, после взе тежката кошница в другата ръка и продължи към града. Хълмовете с лозята останаха зад нея. Тя се обърна и хвърли поглед към тях. Мисълта, че и този гроздобер, и това лято, и тази година бяха отминали, без да се случи нещо особено, я накара да почувствува тъга. Тя не можеше да се отпусне да стане близка с момичетата на съседите, нито да вземе участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото им липсваше наклонност към книгите и жажда за друг живот. Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже, освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентни семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше в гимназията за срока петорка вместо шесторка, бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора.
От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засята с тютюн. Тук-таме по нивите все още беряха „горната ръка“ — „учовете“ и „ковалашите“, които представляваха най-благоуханните и скъпи листя на тютюна. След малко по шосето мина двуколката на младежа, който беше забавлявал Ирина на лозето. Той й се усмихна разсеяно и снизходително. Той също се връщаше в града, но дори през ум не му мина да я покани в двуколката при себе си. Да го видят в двуколката с едно момиче от народа, с дъщерята на обикновен стражар — беше несъвместимо с достойнството му на човек от местния хай-лайф.
