— Няма нужда, Тайлър, предпочитам да остана тук.
— Сигурна ли си? Гробището е опасно място да оставаш сама.
Неспокойните духове, припомни си Мередит. Погледна го право в очите.
— Зная.
Той отново се ухили, разкривайки зъби, едри като надгробните плочи.
— Както и да е, но ако имаш добро зрение, можеш да я видиш и оттук. Ето, погледни натам, към старото гробище. Е, сега виждаш ли нещо като блестящо в червено в средата на гробището?
— Не. — Над дърветата в източна посока се появи някакво бледо сияние. Мередит задържа погледа си на него.
— Е, хайде, Мередит. Дори не се опита да погледнеш. По-добре ще виждаш, след като луната изгрее.
— Тайлър, нямам повече време за губене. Тръгвам си.
— Не, няма да си тръгнеш — отсече той. И тогава, докато пръстите й, свити в юмрук в джоба й, продължаваха да стискат върбинката, той добави: — Искам да кажа, че няма да си тръгнеш, докато не ти разкажа историята на този надгробен паметник, става ли? Страхотна история е. Разбираш ли, този надгробен паметник е изсечен от червен мрамор — единственият от този вид в цялото гробище. А пък сферата отгоре — виждаш ли я? — сигурно тежи цял тон. Но въпреки това се движи. Задвижва се всеки път, когато някой от семейство Смолуд ще умре. Дядо ми не вярвал в това и издълбал един белег отпред, отдолу на сферата. Имал навика да идва тук веднъж в месеца, за да проверява дали белегът се е отместил. Един ден пак дошъл и установил, че драскотината се намира на задната страна. Опитал всичко, за да я върне в предишното й положение, но не успял — сферата била прекалено тежка. А през нощта умрял в леглото си. Погребали го под сферата.
— Вероятно е получил инфаркт от прекаленото напрягане — отбеляза Мередит хапливо, но дланите й изтръпнаха.
— Много си забавна. И винаги толкова съобразителна. Винаги толкова спокойна и хладнокръвна. Трябва да се случи нещо много страшно, за да се разкрещиш, нали?
— Тръгвам си, Тайлър. Достатъчно си поговорихме.
Той я остави да измине няколко крачки, сетне подхвърли:
— Ти беше тази, която се разкрещя онази нощ в къщата на Каролайн, нали?
Мередит се обърна назад.
— Откъде знаеш това?
Тайлър завъртя очи.
— Не съм чак толкова тъп, повярвай ми. Зная много неща, Мередит. Зная например какво криеш сега в джоба си.
Пръстите на Мередит се сковаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че си скрила там върбинка, Мередит.
Мередит отстъпи крачка назад.
— Вярваш, че тази тревица ще ти помогне, нали? Но ще ти издам една тайна.
Очите на Мередит прецениха разстоянието, което я делеше от пътеката. Успя да запази хладнокръвното си изражение, макар отвътре да я разтърсваха конвулсии, които не можа да потисне докрай. Не знаеше дали ще съумее да се справи.
— Никъде няма да ходиш, бейби — изръмжа Тайлър заплашително и голямата му ръка се сключи около тънката китка на Мередит. Беше гореща и влажна, усещаше я под маншета на якето. — Ще останеш тук за голяма твоя изненада. — Тялото му се приведе с главата напред, а устните му се изкривиха в ликуваща гримаса.
— Пусни ме, Тайлър. Причиняваш ми болка! — Завладя я паника, когато масивното туловище на Тайлър се притисна към нея. Ръката обаче не само не отпусна хватката си, но я усили, като я стискаше все по-здраво.
— Това е тайна, бейби, за която никой не подозира — повтори Тайлър, като я притегли към себе си. Дъхът му опари лицето й. — Ти си дошла тук напълно екипирана със защита против вампири. Но аз не съм вампир.
Сърцето на Мередит се разтуптя до припадък.
— Пусни ме!
— Първо искам да се огледаш. Сега вече ще можеш да видиш надгробния паметник със сферата — рече й той и я завъртя така, че тя нямаше как да не погледне. Той беше прав, тя действително видя червения монумент с блестяща сфера отгоре. Или не… не беше сфера. Мраморът изглеждаше като… изглеждаше като…
— А сега погледни на изток. Какво виждаш там, Мередит? — продължи Тайлър с дрезгав от възбуда глас.
Там грееше пълната луна. Беше се надигнала неусетно, докато той й беше говорил, и сега висеше над хълмовете, съвършено кръгла и много по-голяма, като огромна червена сфера.
Също като сферата над фамилната гробница на Смолуд. И тази сфера приличаше на пълната луна, но изпълнена с кръв.
— Ти си дошла, защитена срещу вапмири, Мередит — произнесе зад нея Тайлър с още по-дрезгав глас. — Но ние, Смолуд, не сме вампири. Ние сме нещо друго.
И тогава заръмжа.
