Корабът пристигна от Космоса. Назад останаха звездите, умопомрачителните скорости, ослепителният полет и немите космични бездни. Корабът беше нов: в жилите му бушуваха пламъци, в металните му клетки седяха хора, а той летеше в строгото величаво безмълвие, огнен, пламтящ. Седемнадесет души имаше в помещенията заедно с командира. Тълпата на Космодрума в Охайо бе викала, махала с вдигнати към слънцето ръце, а ракетата изхвърли огромни цветя от пламъци и зной и отлетя в Космоса, в трета експедиция за Марс!
Сега, в горните слоеве на марсианската атмосфера корабът, подчинявайки се на Желязната воля на уредите, намаляваше скоростта си. Олицетворение на красота и мощ, той летеше из черните дълбини на Космоса също като призрачно библейско чудовище, отначало профуча край старицата Луна и се втурна да разсича пустотата. Тласкани, блъскани, удряни, хората в утробата му заболяваха, но после всеки на свой ред оздравяваше. Един умря и сега останалите шестнадесет, прилепили се към дебелите стъкла на илюминаторите, гледаха с разширени очи как долу под тях стремително нараства Марс.
Ракетата кацна на зелена полянка, малко встрани на същата полянка стоеше елен, излят от желязо. По-далеч дремеше на слънцето висок кафяв дом във викториански стил, с всевъзможни заврънкулки, със сини, розови, жълти, зелени стъкла на прозорците. На верандата растеше мъхнато мушкато, на кука висеше стара люлка, която се поклащаше на лекия ветрец назад — напред, назад — напред. Купол с ромбични стъкла и остър връх украсяваха дома. През широкия прозорец на партера се виждаше пиано с разтворени ноти и заглавие: „Незабравимият Охайо“.
От четирите страни на ракетата се простираше градче, зелено и притихнало в обятията на марсианската пролет. Бели домове и червени тухлени къщи; високи кленове, полюшвани от вятъра, и могъщи брястове и кестени. Църковни кули с безмълвни бронзови камбани.
Всичко това космонавтите видяха през илюминаторите, после се спогледаха и отново надзърнаха в илюминаторите. Лицата им побледняха.
— Дявол да го вземе — прошепна щурманът Лустиг.
— Това е просто невъзможно — каза Самуел Кингстън, археологът.
— Господи — промълви командирът Джон Блек.
Химикът доложи от своето помещение:
— Капитане, атмосферата е доста рядка, но кислородът е достатъчен. Няма никаква опасност.
— Значи, да излизаме? — каза Лустиг.
— Почакайте — възрази капитанът Джон Блек. — Отде можем да знаем какво е това.
— Това ли? Мъничко градче, капитане, въздухът е рядък, но подходящ за дишане.
— Мъничко градче, което много прилича на земните градове — добави археологът Кингстън. — Невероятно. Не може да бъде и все пак е така.
Капитан Джон Блек го погледна тъпо.
— Кажете, Кингстън, може ли според вас цивилизацията на две различни планети да се развива с еднакви темпове и по един и същ начин?
— Според мен малко вероятно, капитане.
Капитан Блек стоеше до илюминатора.
— Погледнете ей-онова мушкато. Съвсем нов вид. На Земята го отгледаха само преди петдесет години. А сега си спомнете колко хиляди години са необходими за еволюцията на едно или друго растение. И ми кажете логично ли е марсианците да имат: първо, точно такива рамки на прозорците, второ, куполи, трето, люлки на верандите, четвърто, инструмент, който прилича на пиано и всъщност не е нищо друго, а именно пиано, пето — я погледнете внимателно тук, в телелещата, така — логично ли е марсианският композитор да нарече произведението си не иначе, а тъкмо „Незабравимият Охайо“?
— Капитан Уилиамз, ама, разбира се! — извика Кингстън.
— Какво?
— Капитан Уилиамз и неговите хора. Или Натаниел Йорк със спътника си. Сега всичко е ясно!
— Нищо не е ясно. Доколкото успяхме да установим, ракетата на Йорк експлодира още щом кацнаха на Марс и двамата загинаха. Що се отнася до Уилиамз и неговата тройка, техният кораб експлодира на втория ден след пристигането им. Във всеки случай точно по това време престанаха да работят предавателите им. Ако бяха живи, щяха да се опитат да се свържат с нас. Да не говорим, че от експедицията на Йорк измина само една година, а екипажът на капитан Уилиамз кацна тук през август. Дори да допуснем, че са живи — възможно ли е даже с помощта на най-изкусните марсианци за такова кратко време да построят цял град и да му придадат такъв старинен вид? Вгледайте се внимателно, та този град е най-малко от седемдесет години. Погледнете гредите на входа, погледнете дърветата, вековни кленове! Не, Йорк и Уилиамз нямат нищо общо с това. Тук има нещо друго. Това никак не ми харесва. И докато не узная каква е работата, няма да изляза от кораба.
— Освен това — добави Лустиг, като кимна — Уилиамз и хората му, а също така и Йорк кацнаха на
