— Кога я видя за последно?
Бузите ми пламват още повече.
— Рано тази сутрин. Остана при мен през нощта.
— Така ли?
Виждам, че е изненадан.
— Последни напуснахме бара. — Внимателно подбирам думите си, защото не искам да лъжа. — Разбъбрихме се приятелски, като никога, и се разходихме по улиците. Жулиен беше пред нейната врата. Беше написал нещо гадно върху пощенската ѝ кутия.
Лицето на Къртис потъмнява.
— Той ли е бил?
— Да. Така или иначе, поканих я у нас и остана да пренощува. Тръгна си към осем сутринта.
— Само ако ѝ е направил нещо… — Къртис псува и грабва якето си. — Отивам да го посетя.
Хващам го за ръката.
— Не е добра идея. — Виждам колко е вбесен. Очите му се присвиват. — Наистина — казвам аз, — ще те приберат за побой. По-добре се обади в полицията.
— Добре. — Той освобождава ръката си и изважда телефона.
Чакам на дивана. Говори на френски, така че не знам какво казва, но звучи сякаш спори.
Той псува и затваря.
— Казаха ми да изчакам два дни.
— Някой от останалите не я ли е виждал? — питам аз.
— Звънях няколко пъти на Дейл, щом вдигне, започва да крещи, че е съсипала и неговия, и живота на Хедър, и ми затваря. А Брент е неадекватен.
— Казва ли защо не се яви на състезанието?
— Каза, че си е изкълчил коляното.
Къртис явно се съмнява. Аз също. Само този сезон Брент беше получил комоцио, разтежение на пищяла и цял куп други контузии, но нищо не можа да го спре. Освен това като го видях преди няколко минути, си ходеше съвсем нормално.
Тогава какво му е попречило да участва в състезанието?
През всичките месеци на подготовката ни никога не съм си представяла, че може да се случи такова нещо — че Одет ще бъде единствената от групата, която поне частично ще участва във финала — и виж какво стана с нея.
Къртис крачи из стаята.
— Обади ли се на Планинската спасителна служба? — питам аз.
— Да, но вече се стъмваше — казва той. — Свързаха се с офиса на курорта и оттам казаха, че има разминаване с картата ѝ за лифта. Според компютъра въобще не се е качвала в планината.
— Но нали си я видял? — казвам аз.
— Брент и Хедър са я видели. Аз видях само сака ѝ за сноуборд.
От начина, по който поглежда настрани, усещам, че има нещо, което не ми казва.
Продължава да крачи из стаята:
— Какво да направя? Не мога да карам хората да рискуват живота си, след като не е ясно дали е била горе. — Той въздиша и клати глава. — Може просто да се е нацупила и да се е разкарала нанякъде. Със сестра ми човек никога не знае.
Къртис сграбчва дръжката на входната врата.
— Чакай — казвам аз, — не искам да го правим. Вярвам на Брент.
— Аз пък не му вярвам — казва Къртис, — не е същият човек отпреди десет години. Бяхме добри приятели, но сега не може да ме погледне в очите.
Не искам да призная собствените си съмнения.
— Може да има и други капани. Ами ако грешиш и той умре?
— А ако не греша?
През стъкления панел на вратата улавям някакво движение. Изтривам заскреженото стъкло и виждам Хедър в коридора.
С брадвата за лед.
Прикляквам под стъклото и дърпам Къртис с мен. Оох, коляното ми. Притискам го и скърцам със зъби.
— Какво?
— Току-що видях Хедър с брадвата.
Къртис леко се надига да погледне.
— Сигурна ли си?
Надничам предпазливо през стъклото. Образът още е ярък пред очите ми, но коридорът е празен. Наистина ли я видях, или това място ме побърква?
— Доста.
— Окей. Ето какво ще направим. Ще се промъкна отстрани да видя какво става. Ти чакай тук. Ако Брент или Хедър се приближат по коридора, скрий се тук. — Той сочи зад ъгъла на сградата. — Да се надяваме, че няма да те видят.
— Не — казвам аз, — идвам с теб.
— Стига вече!
— Не отговаряш за мен. Снощи успях да уговоря Хедър. Надявам се, че пак ще успея.
Къртис мърмори нещо под носа си и отваря вратата. Започвам да си свалям ръкавиците.
— Не. Не ги сваляй — прошепва той.
Прав е. Трепвам, като си представя как луда жена с брадва в ръцете ни подгонва навън на снега. Бордовете ни са подпрени на стената до вратата. Поглеждам към моя и си отбелязвам наум да го грабна на излизане, ако се наложи. Не мога да тичам с това коляно, но с борда имам шанс да избягам поне от нея. Разбира се, ако успея някак да прекося равното и капана, или капаните, и да стигна където започва наклонът.
После всичко ще зависи от ролята на Брент в тази работа. Не можех да го надбягам преди десет години, няма да мога да го надбягам и сега.
Докато влизаме на пръсти в коридора, чувам гласове.
— Мисля, че са в контролния център — шепне Къртис, — ще се приближа от другата страна. Ще им се появя в гръб. Няма да го очакват. Само стой назад, окей?
Кимам, макар че нямам никакво намерение да го слушам.
Къртис тръгва по десния коридор. Аз се промъквам напред покрай ски гардеробите.
— Трябва да намерим Дейл — гласът на Хедър е писклив. — Защо не го търсиш?
— Вече ти казах — отвръща Брент, — Къртис и Мила отидоха навън да го търсят.
— Не ти вярвам. Не ти пука за него. Мисля, че си му направил нещо.
— За бога, Хедър. Остави тази брадва. Плашиш ме.
— Обзалагам се, че те вече са слезли от планината. — Гласът ѝ се извисява. — Искаш да оставиш Дейл тук.
