От Бонинските острови ние заминахме на север, да търсим стадата морски котки и цели три месеца скитахме из северните морета в студ и мраз. Понякога попадахме в гъста, безкрайна ивица мъгла и по цели седмици не виждахме слънце. Работата беше невероятно тежка; не пиехме и дори не мислехме за пиянство. А после отплувахме на юг, в Йокохама, с грамаден запас кожи, предвкусвайки близостта на получаване на заплатите.
Много ми се искаше да слезем на брега и да видим Япония, но първият ден след пристигането ни бе изцяло посветен на работата в кораба; нас, моряците, освободиха едва привечер. И тук, благодарение на самия строй на нашия живот и установения от хората обичай да поливат всички сделки, цар Алкохол пак ме взе под ръка и ме поведе, където искаше. Капитанът дал пари на ловците да ги предадат на нас, а те седнали да ни чакат в една местна кръчма да отидем да ги получим. Кръчмата била изцяло заета от компания от нашата флотилия. Различни питиета се лееха като из река. Всички черпеха. Можехме ли ние след тримесечна тежка работа въздържание, ние — млади, силни, цъфтящи, здрави момчета, които дълго време сдържаната от дисциплината и околните условия жажда за живот сега кипеше и преливаше — можехме ли да се удържим и да не пийнем две-три чашки? Ще пийнем малко — така решихме, — а после ще отидем да разглеждаме града.
Излезе пак същата история. Колко пъти стана нужда да пием! А колкото проникваше в кръвта ни вълшебното горещо питие, колкото повече смекчаваше гласовете и сърцата ни, толкова по-силно ние чувствувахме, че сега не е време да се прави оскърбителното различие: да се съгласиш да пиеш с един другар, а да откажеш да пиеш с друг. Всички сме другари, всички заедно сме се борили с бурите и лишенията, всички ние, наредени един до друг, сме спущали платната и сме изопвали въжетата, сменявали сме един другиго на кормилото, лежали сме един до друг на същата палуба, когато корабът се е заривал във вълните и едновременно сме издигали глави, когато той е изскачал навън, и сме гледали кой от другарите е липсвал. И затова трябваше да пием с всички и всички черпеха и гласовете ни ставаха по-високи, когато всички си спомняхме хиляди чисто другарски постъпки. За сбиванията и свадите съвсем забравихме и бяхме убедени, че в цял свят няма по-добри момчета.
Та ето — беше още ранна вечер, когато попаднахме в тази кръчма и през цялата тази първа нощ на брега аз не можах да видя Япония; не можах да видя нищо друго освен тази кръчма — обикновена кръчма, много прилична на нашенските кръчми, пък и изобщо на кръчмите от цял свят.
Две седмици стояхме в Йокохамското пристанище, но от целия град можахме да видим само кръчмите, където се събират моряците. Понякога някой от нас нарушаваше еднообразието на гуляите и измисляше някоя ефектна шега. Мене например ми провървя да извърша цял подвиг в това отношение. Веднъж в тъмна полунощ преплувах разстоянието от брега, върнах се в гемията и заспах дълбоко; а пристанищната полиция в това време търсела из пристанището тялото ми и показвала мои дрехи за опознаване.
Може би именно заради такива неща се напиват хората — мислех аз. В нашия малък кръжец това, което направих аз, се смяташе за събитие, което е съвсем извън реда на нещата. Цялото пристанище говореше за това. В продължение на няколко дни аз се ползувах с голяма слава между японците-лодкари и в кръчмите на брега. Моят подвиг бе достоен за скрижалите на историята. Аз можех с гордост да си спомням за това събитие и да го разправям. Признавам, че като си спомня това дори сега, след двадесет години, в душата ми се издига едно скрито чувство на гордост. То беше също такъв силен момент, както когато Виктор разруши чайното заведение на Бонинските острови или когато ме окрадоха избягалите юнги.
Но интересно е това, че насладата от цар Алкохол още не ми беше известна. Аз бях по природа така далеч от алкохола, че самият негов вкус съвсем не ме прелъстяваше; химическата реакция, която той произвеждаше в моето тяло, не ми доставяше никакво удоволствие: моят организъм не се нуждаеше от такава реакция. Аз пиех затова, защото пиеха и онези хора, с които живеех; пиех затова, защото поради своя характер не можех да допусна да ме надвишат другите в това любимо за тях развлечение. Но аз все пак бях голям любител на сладките работи; когато нямаше с мен никой, който да ме види, аз си купувах захарчета и ги ядях с наслаждение.
Под звуците на една весела песен ние дигнахме котва и излязохме от Йокохамското пристанище на път за Сан Франциско. Този път се възползувахме от северното течение, в гърба ни духаше силен западен вятър, така че след тридесет и седем дни бързо плаване ние пресякохме Тихия океан. Предстоеше ни да получим доста кръгли суми и през тия тридесет и седем дни ние постоянно строихме планове, как ще похарчим парите си. През цялото това време никой от нас не изпи нито една глътка вино и мозъците ни се проясниха съвсем.
Всеки моряк преди всичко уверяваше (колко често се чуват тези думи на палубата на кораби, които се връщат у дома си!):
