Светлоокият ѝ поглед ме стрелна отново.
— Не беше нужно да ти говоря. Имах мама. Бяхме заедно толкова много. Тя слушаше. Дори когато не можех да говоря ясно, можеше да различи какво искам да кажа. Разбираше без всичките думи, които ти трябват.
— А сега?
Раменцата ѝ се извиха настрани от мен, този разговор я смущаваше.
— Когато ми потрябва. Да съм в безопасност. Но преди беше по-безопасно да мълча. Да съм това, което слугите бяха свикнали, че съм. Повечето се държат добре с мен. Но ако изведнъж им заговоря, както говоря на теб, ако подслушат, че ти говоря така, ще ги е страх от мен. А после ще помислят, че съм заплаха за тях. Ще съм в опасност и от големите също.
— Както си от децата.
Кимване. Нищо повече от това и, разбира се, така трябваше да бъде. Разбира се.
Беше толкова зряла. Толкова възрастна. Това тънко гласче изричаше толкова възрастни думи. И толкова смразяващо беше да чувам преценката ѝ за положението все едно, че беше Сенч, а не малкото ми момиче. Бях се надявал да ми говори с прости изречения; простата логика на едно дете щеше да ме зарадва. Но махалото се беше люшнало в другата посока и от примирение, че дъщеря ми е няма и глуповата, изведнъж изпитах страх, че разсъждава неестествено сложно и че може би е измамна.
Тя погледна в краката ми.
— Вече те е малко страх от мен.
Кимна, сгъна малките си длани на кръстосаните си крачета и зачака да излъжа.
— Притеснен съм. Не уплашен — признах с неохота. Помъчих се да намеря правилните думи, но не можах. Спрях се на: — Аз съм… удивен. И малко притеснен от това, че можеш да говориш толкова добре, и изобщо не съм предполагал, че си способна на такава мисъл. Изнервящо е, Пчеличке. Все пак те обичам много повече, отколкото се боя от теб. И с времето ще привикна с… това, което си.
Розовата главичка с мъха на русата коса кимна бавно.
— Мисля, че можеш. Не съм сигурна дали Копривка би могла.
Споделях резервите ѝ за това, но се почувствах длъжен да защитя по-голямата си дъщеря.
— Добре, но не е честно да очакваш, че ще може. Или дори че аз ще мога! Защо се въздържаше? Защо не започна да говориш, когато се научи, вместо да мълчиш?
Все още с наведена глава, тя повдигна едното си рамо и поклати глава мълчаливо. Не бях очаквал отговор. Всъщност разбирах пазенето на такива тайни. Години наред в детството ми бях крил тайната, че съм незаконороден, от Моли, като се преструвах, че не съм нищо повече от момче за поръчки на писаря. Не за да я заблуждавам, а защото копнеех да съм незабележим. Знаех много добре, че колкото по-дълго се пази такъв вид тайна, толкова по-трудно е да се издаде, без да изглежда измамно. Как бях могъл да не разбера това? Как можех да предпазя Пчеличка от грешките, които бях правил аз? Опитах се да ѝ заговоря както се полага на баща.
— Ами, странна тайна си пазила. И те съветвам вече да се откажеш. Трябва да започнеш да говориш на други хора. Не както си приказваме сега, но с по няколко думи от време на време. Назоваване на нещата, които искаш, когато сочиш към тях. После преминаваш на прости молби.
— Искаш да упражнявам нов вид измама — каза тя замислено. — Искаш да се преструвам, че точно сега се уча да говоря.
И осъзнах, че бях говорил по-скоро като наставник на убиец, отколкото като любящ баща. Давах ѝ от онзи вид съвети, каквито ми беше давал Сенч. Почувствах се неловко от тази мисъл и заради това заговорих по-твърдо.
— Добре. Да. Сигурно. Но мисля, че е необходима измама, основана на първата, която избра. Защо изобщо трябваше да се преструваш, че едва можеш да говориш? Защо държа думите си толкова скрити?
Тя придърпа коленете си по-плътно до гърдите, стисна ръцете си около тях и се задържа стегната и малка. Вкопчила се е в тайната си, не иска да я издаде, предположих. Съзнателно изместих очи от нея. Не се вторачвай в нея! Тя е само на девет! Колко голяма тайна може да таи такова малко същество? Помислих за себе си на девет и се смирих вътрешно.
Тя не отговори на въпроса ми. Вместо това попита:
— Как направи онова?
— Кое?
Тя се люшна леко и прехапа устна.
— Сега ти криеш. Не го ръсиш навсякъде.
Потърках чело и реших да я оставя да води разговора, въпреки че ме водеше по болезнен терен. Нека да свикне да говори с мен… и аз — да я слушам.
— Имаш предвид колко тъжен бях ли? Че не плача днес ли?
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Не. Имам предвид всичко.
Отново онова кривване на главичката и погледът с крайчеца на окото.
Премислих думите си и заговорих кротко.
— Ще трябва да ми обясниш по-добре.
— Ти… кипиш. Като големия чайник в кухнята. Когато се доближиш, идеи и образи, и онова, което мислиш, излизат от теб като пара от гърне. Усещам топлината ти и надушвам това, което кипи в теб. Опитвам се да го задържа, но то се просмуква в мен и попарва. А после, когато сестра ми беше тук, изведнъж му сложи капак. Все още можех да усетя топлината, но ти задържаше парата и миризмите… Ето! Точно сега! Затвори капака по-плътно и намали топлината.
