Това е сънят от края на времето ми. Сънувала съм го по шест различни начина, но ще напиша само онова, което остава едно и също. Има един вълк, голям като кон. Черен е и стои неподвижен като камък, и се взира. Баща ми е сив като прах и стар, толкова стар. „Просто съм толкова уморен“, казва той в два от сънищата.
В три казва: „Толкова съжалявам, Пчеличке.“ В един от сънищата не казва нищичко, но мълчанието му означава всичко. Бих искала да спра да сънувам този сън. Усещам го толкова силно, сякаш трябва да се случи, която и пътека да избера. Всеки път, когато се събудя от него, чувствам, че съм направила стъпка по-близо към едно студено и опасно място.
Отказвам да повярвам, че спях. Как би могъл такъв краен ужас да се сведе до заспиване? Бях се сгушила там, зад затворените си клепачи, разтреперана от ужас.
И Вълкът Баща дойде. Това беше първият път.
Имала бях сънища преди, сънища, за които знаех, че са знаменателни, сънища, които помнех будна. Бях започнала да записвам сънищата си, онези, за които знаех, че означават нещо. Така че знаех какво са сънищата. Онова не беше сън.
Миризмите на прах и на миши изпражнения се отвяха пред свежия мирис на нов сняг и борови иглички. После дойде топлата, чиста миризма на здраво животно. Беше близо до мен. Зарових ръцете си в рунтавата му козина и задържах здраво, усещах как пръстите ми се стоплиха. Муцуната му беше до ухото ми, с топлия му дъх.
Затаих дъх. Гърлото ми беше раздрано и устата пресъхнала. Бях пищяла, без да се усетя. Спрях, засрамена от неодобрението му.
— Тъмно е. Вратите не искат да се отворят и съм затворена тук като в капан. Искам да се върна у дома, в леглото ми.
— Бях любопитна.
— Искам да се върна в леглото си.
— Страх ме е от плъховете. И не мога да намеря пътя си обратно. Заклещена съм тук. — Помъчих се да си поема дъх. — Не мога да изляза.
— Тъмно е. И се изгубих. Не мога да намеря пътя си обратно.
Започвах да се ядосвам на спокойния, неумолим глас, колкото и да ценях топлината и чувството за безопасност, което ми даваше. Може би тогава осъзнах, че изпитвам раздразнение от него само защото вече се чувствах в безопасност. Бавно ме споходи мисълта, че вече не съм уплашена, само объркана.
Вече просто се държеше глупаво. Или злорадо.
— Тъмно е. Не мога да виждам. А дори и да можех да виждам, не мога да си спомня накъде да вървя.
Гласът си остана все така търпелив.
Трудно беше. Цялата бях премръзнала, треперех от студ. Изправих се.
— Не мога да помириша нищо.
— Мирише само на прах.
Изръмжах тихо.
