Едно изцеряване с Умението, дори при най-добрите обстоятелства, е трудно нещо. Обикновено се постига от кръг владеещи Умението, котерия хора, които се познават и са способни да заемат сила един от друг. Знанието как е сглобено човешкото тяло е съществено, защото в тежки случаи човек трябва да реши кои поражения са най-смъртоносни и първо да се справи с тях. В идеалния случай, преди да се опита изцеряването, трябва да се направи всичко, за да се постигне обикновено лечение, да се почистят и превържат раните, като пациентът е отпочинал и добре нахранен. В идеалния случай. Коленичих в снега, с Шута в скута ми, заобиколен от бърборещи зяпачи, докато Ридъл държеше в прегръдката си ужасената ми дъщеря. Вдигнах очи към него и заговорих високо:
— Направих ужасна грешка. Нараних стар приятел, който изобщо не искаше да навреди на детето ми. Погрижи се за Пчеличка и нека всичките тия хора се отдръпнат. Искам да се помоля на Еда.
Беше правдоподобно извинение и имаше достатъчно поклонници на Еда, за да могат да убедят другите да ми дадат тишина и пространство. Никой не бе извикал градската стража: беше напълно възможно само малцина да са разбрали, че всъщност съм намушкал смъртоносно един просяк. В изумения поглед на Ридъл се четеше укор, но като по чудо той се подчини и внезапно осъзнах колко дълбоко всъщност е приятелството ни. Той кресна на зяпачите да се отдръпнат, а после се обърна и видях, че повика Фицбдителен. Шън вървеше след писаря, стъпваше като котка в мокрия сняг. Видях как Ридъл заговори твърдо на двамата и как пое командването и разбрах, че ще се справи.
Затворих очи и сведох глава като в молитва.
Гмурнах се в тялото на Шута. Връзката Умение между нас вече я нямаше и за миг границите му ми се противопоставиха. Призовах силата, която едва знаех, че притежавам, и разбих защитите му. Той изстена, от протест или болка, не знам. Пренебрегнах го. Това беше тяло, което познавах като свое, след като вече го бях носил. Беше и не беше като на мъж, с разлики, които бяха едновременно и недоловими, и съществени. Да затворя раните, които бях нанесъл, и да спра кървенето не беше сложно и това бе първата ми задача. Изискваше съсредоточаване и волята ми тялото да превърне това изцеряване в приоритет, заслужаващ да изгори оскъдните му резерви. Тъй че спрях кървенето му и усетих как се смали и отслабна, докато тялото му усилваше изцеряването. Макар Умението да е мощна магия, не то прави изцеряването. Тялото го прави, под указанието на Умението, и винаги има цена за резервите на тялото.
Почти мигновено видях грешката си. Движех се през тялото му с неговата кръв, намирах стари рани и лоши зараствания, и места, където тялото му беше задържало отрови в напразно усилие да спре пълзенето им. Едно от забиванията на ножа ми беше разкъсало токсична торбичка и сега от нея в кръвта му изтичаше чернилка, а помпащото му сърце разнасяше отровата из цялото тяло. Злото се разпространяваше. Усещах тревогата на тялото му от физическото изтощение, а след това през него запълзя странно примирение. Не умът, а тялото му знаеше, че животът е към края си. Странно наслаждение плъзна през него, последната утеха, която плътта предлага на ума. Скоро щеше да свърши; защо да прекараш последните мигове в тревога? Тази съблазън за мир почти ме притегли.
— Шуте. Моля те! — замолих го кротко да се съживи. Отворих очи и погледнах лицето му. За един протяжен миг светът около нас закръжи. Не можех да се съсредоточа — лечението бе отнело от мен повече, отколкото бях осъзнал.
Вдишах разтреперан и отворих широко очи. Никога не ми беше било лесно да го гледам в очите, когато бяха безцветни. Дори когато придобиеха цвят и се изместеха от светложълто към златно, беше трудно да гадая какво има зад този поглед. Сега очите му бяха помътени, посивели от нещо, което подозирах, че е съзнателно заслепяване. Не можех да видя до сърцето му повече, отколкото той можеше да види извън тях. Трябваше да се примиря само с гласа му — задъхан и пълен с примирение.
— Добре. Ще имаме още малко заедно. Но накрая се проваляме, Катализаторе мой. Никой не се е опитвал по-упорито от нас. — Езикът му, все още накървавен, се раздвижи между напуканите му белещи се устни. Пое си дъх и се усмихна с червените си зъби. — Нито е платил по-висока цена за своя провал. Порадвай се на доброто, което е останало в живота ти, стари приятелю. Лоши времена ще те споходят скоро. Беше хубаво да съм близо до теб. За сетен път.
— Не можеш да умреш. Не и така.
Тънка усмивка изви устните му.
— Не мога да умра? Не, Фици, не мога да живея. Де да можех, но не мога.
