В мига, в който завих на ъгъла, се наведох, събух ботушите и затичах бързо и леко, все едно бях момче. Това щеше да е моментът, който щях да избера, ако беше моя мисия. Глупав ли бях? Дали и аз, като Копривка, бях живял твърде дълго в Бъкип сред многобройните пластове интрига там? Имаше само един начин да го разбера. Бутнах вратата на детската само колкото да мога да вляза. Шмугнах се в стаята и замръзнах до вратата. Затворих я тихо. Осезанието ми каза, че съм сам, ако не се брои малката ми дъщеря. При все това нито дъска не изскърца под стъпките ми и сянката ми не прекоси светлината на огъня, докато отнесох ботушите си до ъгъла и ги скрих там. Бързо надникване в люлката, докато минавах покрай нея. Пчеличка си беше там, но не мисля, че бе заспала.
Огънят изпращя. Тлееща цепеница тупна тихо в пепелта. Не можех да чуя дори собствения си дъх. Чаках. Бях един подозрителен глупак. Роб на стари страхове. Гостите щяха да дойдат. Щях да липсвам. Копривка и Моли щяха да побеснеят. Чаках.
Вратата се открехна. Някой се промъкна като невестулка вътре, бутна я и тя тихо се затвори. Не можех да го видя. Подуших благоуханно масло и чух шумоленето на пищна тъкан. После една тънка фигура се отдели от сенките и тръгна плавно към люлката на детето ми. Не я докосна, нито повдигна завеската, но се наведе да погледне бебенцето ми.
Младежът беше добре облечен, с копринена риза и извезан елек. Носеше сребърна верижка и две сребърни обици на всяко ухо. Мирисът беше от помадата на косата му: черните къдрици лъщяха на светлината на огъня. Взря се в Пчеличка. Представих си как тя го вижда и се чуди дали иска да я нарани. Беше напълно погълнат от гледката.
Когато вдигна ръка, за да отмести булото, което я покриваше, блесналият ми нож се долепи до гърлото му.
— Отстъпи — посъветвах го тихо, — и ще те оставя жив. Поне за малко.
Вдишването му прозвуча като хлип. Вдигна ръце умолително. Поведох го назад. Една стъпка, две, три. Гласът му трепереше.
— Лорд Сенч каза, че ще ме хванете. Но лейди Розмарин настоя да ме изпрати.
Кривнах глава като вслушващ се вълк, мъчех се да реша дали чувам истината.
— Интересен ход. Тези имена може да се видят като пукнатини в бронята ми. Друг човек можеше да се изсмее и да те пусне, да те върне на господарите ти с предупреждение, че ти трябва повече тренировка.
— С тях съм само от три месеца. — В гласа му прозвуча облекчение.
— Казах „друг човек“ — напомних му с убийствен тон. — Не аз. — Застанах между убиеца и люлката на бебето ми. — Съблечи се — заповядах му. — До голо. Веднага.
— Аз… — Момчето се задави. Очите му се ококориха и само дето не кръстоса ръце пред тялото си. Гласът му стана по-тънък. — Сър! Това е непристойно от ваша страна. Не. Няма да го направя.
— Ще го направиш — уверих го. — Защото няма да бъда удовлетворен, докато не го направиш. И нямам никаква причина да не вдигна тревога и след това да изразя възмущението си, че си тук. Тронът на Пророка изпраща убиец не само в къщата ми, но в стаята на детето ми? Кажи ми, момче, какво имам да губя? И какво ще трябва да направи лейди Кетрикен, за да заличи тази неприятност? Ще признаят ли лорд Сенч и лейди Розмарин, че си техен? Или те предупредиха, че ще се дистанцират, ако те заловят?
Младежът дишаше накъсано. Ръцете му трепереха, сигурен бях, докато се мъчеше с безкрайния ред малки перлени копчета. Перли! На най-новия им убиец! Какво си мислеше Сенч напоследък? Ако не беше в стаята на детето ми, може би тази глупост щеше да ми се стори забавна. Но нямаше нищо смешно. Кръвта ми течеше изстинала във вените ми.
Чух шумоленето на коприна и после леко изтупване, щом пусна ризата си на пода.
— Интересен звук за падаща риза — подхвърлих. — Останалото. Без бавене. Сигурен съм, че и двамата бихме искали това да приключи колкото може по-скоро. — Трябваше да се наведе, за да смъкне панталоните и чорапите си. Игра на светлината от огъня открои блясъка на сълзи по бузите му. По-добре неговите сълзи, отколкото на Моли или мои, помислих. — До голо — напомних му и долното му бельо отиде на купчината на пода. След малко добавих: — Май си премръзнал. Иди застани до огъня. И не мърдай.
Момчето се раздвижи пъргаво. Обърна се с гръб към мен и се изви, за да ме гледа. Беше се присвил въпреки огъня, докато методично претърсвах дрехите му. Ножът ми изшътка, щом се плъзна през тънката коприна. Горд бях от това. Нужен е остър нож, за да разрежеш коприна. Приключих.
