— Маколиф не е от нашите хора. Не е уведомен за нищо. Разкажете му просто истината за събирането. Това е всичко.
— Искате да кажете, че той не знае!
— Не, не знае. Обясних ви, че не е уведомен за нищо.
— А хората навън, постовете в гората?
— Те не са негови… Ако повдигнете въпроса, ще помисли, че сте луд. А и семейство Остьрман ще разбере. Ако посочите мен, ще отрека всичко. Ще ви вземе за откачен.
— Нима мислите, че Маколиф…
— Не. Той е добър полицай. И един малък Наполеон. Ето защо не можем да го използваме. Не явно. Но е добросъвестен и може да ни помогне. Накарайте го да разбере къде са отишли семейство Тримейн и Кардоне.
— Кардоне беше пиян. Тримейн ги откара вкъщи.
— Накарайте го да разбере дали са си отишли направо вкъщи.
Маколиф обича разпитите, ще ги разобличи, ако лъжат.
— Как мога…
— Притеснявате се за тях и толкова. Не е необходимо да казвате нищо повече. И не забравяйте, че всичко вече е към края.
Маколиф се върна. Макдърмът беше „сбъркал“ страничния райбер на прозореца в гостната стая с евентуална следа от взлом.
— Добре, мистър Танър. Нека да започнем от момента, в който пристигнаха гостите.
И така, Джон Танър, който играеше двойна игра, разкри събитията, чиито очертанията вече се губеха… Бърни и Лийла Остьрман слязоха долу и добавиха много малко важни неща. Али дойде от кабинета и с нищо не допринесе за изясняване на случая.
— Много добре, дами и господа. — Маколиф стана от стола.
— Няма ли да разпитате останалите? — Танър също се изправи и погледна капитана от полицията.
— Тъкмо щях да ви помоля да използвам телефона ви. Имаме си определен ред.
— Естествено.
— Дженкинс, обади се на семейство Кардоне. Ще се видим първо с тях.
— Да, сър.
— А семейство Тримейн?
— Процедура, мистър Танър. След като говорим със семейство Кардоне, ще се обадим на семейство Тримейн и тогава ще се срещнем с тях.
— За да не могат да съгласуват показанията си. Така ли?
— Точно така, мистър Остърман. Вие сте запознат с работата на полицията?
— Всяка седмица пиша вашите указания.
— Моят съпруг е писател в телевизията — каза Лийла.
— Капитане — извика патрулът Дженкинс откъм телефона, — мисис и мистър Кардоне не са вкъщи. Обади се прислужницата.
— Потърси семейство Тримейн.
Групата остана смълчана, докато Дженкинс набираше номера. След кратък разговор Дженкинс затвори телефона.
— Същата работа, капитане. Дъщеря им каза, че не са вкъщи.
Танър седеше с жена си във всекидневната. Семейство Остърман се беше качило на горния етаж. Полицаите тръгнаха да търсят изчезналите съпружески двойки. И двамата бяха неспокойни. Али — защото беше решила за себе си кой беше убил кучето, а Танър — защото не можеше да се освободи от скрития смисъл на смъртта му.
— Дик го е направил, нали? — попита Алис.
— Дик?
— Той ме заплаши. Влезе в кухнята и ме заплаши.
— Заплашил те е? — Ако е било така, защо хората на Фасет не бяха дошли по-рано, мислеше си Танър. — Кога? Как?
— Когато си тръгваха… Нямам предвид, че е заплашил лично мен. Просто по принцип, всички нас.
— Какво каза той? — Танър се надяваше, че хората на Фасет слушат. Той щеше да повдигне този въпрос по-късно.
— Каза, че не трябвала правиш преценки. Журналистически преценки.
— И какво още?
— Че някои… някои хора са по-находчиви. Така се изрази. Каза да не забравям, че хората не винаги са такива, каквито изглеждат… Че някои са по-находчиви от други.
— Може да е имал предвид няколко неща.
— Сигурно е свързано със страшно много пари.
— Кое да е свързано с много пари?
— Това, което той и Джоу правят с Джим Лумис. Онова нещо, което си проверил.
„О, Боже!“, мислеше си Танър. Истинското и измисленото. Почти беше забравил за лъжата си.
— Свързано е с много пари — отговори той тихо, осъзнавайки, че е стъпил върху опасна почва. На Али би могло да й хрумне, че парите не стигат. Опитваше се да я изпревари. — Но според мен работата не се състои само в парите. Репутацията им би могла да иде по дяволите.
Алис се взираше в настолната лампа, която единствена светеше.
— Горе ти… ти помисли, че Лийла го е направила, нали?
— Заблудих се.
— Но тя все пак беше в отсрещната стая…
— Няма никакво значение, обсъдихме го с Маколиф. Той се съгласи. По-голямата част от кръвта беше засъхнала, съсирена. Кучето е било убито преди няколко часа.
— Мисля, че си прав. — Али непрекъснато си представяше Лийла, която беше притиснала гръб към стената, взираше се напред и се вслушваше в разговора в кухнята.
Часовникът върху полицата на камината показваше пет и двайсет. Бяха се разбрали да спят във всекидневната, пред кабинета, близо до децата.
В пет и трийсет иззвъня телефонът. Маколиф не беше открил нито семейство Кардоне, нито семейство Тримейн. Заяви на Танър, че възнамерява да ги обяви за изчезнали.
— Може би са решили да отидат до града, до Ню Йорк — бързо каза Танър. Ако ги обявяха за изчезнали, „Омега“ можеше да се скрие и кошмарът да се удължи. — Някои от увеселителните заведения тук са отворени цяла нощ. Дайте им повече време. Те са ми приятели, за Бога!
— Не мога да се съглася с вас. Нито едно заведение не е отворено след четири часа.
