Бърни и Лийла се спогледаха.
— Слушаме те — каза Бърни.
— Не тук. Навън.
— Защо навън?
— Не искам Али да чуе.
— Тя спи.
— Трябва да излезем навън.
Тримата минаха покрай басейна и стигнаха до края на тревната площ. Танър се обърна и ги погледна.
— Вече няма смисъл да лъжете. Нито единият, нито другият. Аз просто искам да приключа. Вече не ме интересува. — Той спря за миг. — Знам за „Омега“.
— За какво?
— „Омега“… „Омега“! — в гласа на Танър, в шепота му, се усещаше болка. — Не ме интересува. Да ми прости Господ, не ме интересува.
— За какво говориш? — Бърни наблюдаваше приятеля си. Направи крачка към него. Танър се дръпна. — Какво има?
— За Бога, не го правете!
— Какво да не правим?
— Казах ви! За мен няма значение! Правете, каквото искате с мен!… Само тях оставете на мира!
Лийла протегна ръка и я сложи на рамото на Танър.
— Ти си изпаднал в истерия, Джони. Не знам за какво говориш.
Танър погледна към ръката на Лийла и примигна, за да не позволи на сълзите си да потекат.
— Как може да постъпвате така? Моля ви! Не лъжете повече. Мисля, че няма да го понеса.
— Да спрем да лъжем за какво?
— Никога не сте чували за банкови сметки в Швейцария? В Цюрих?
Лийла дръпна ръката си. Двамата с Бърни останаха неподвижни. Най-накрая той проговори тихо:
— Да, чували сме за банкови сметки в Цюрих. Имаме няколко.
Лийла погледна мъжа си.
— Откъде взехте парите?
— Ние изкарваме много пари — отговори предпазливо Бърни. — Ти го знаеш. Ако смяташ, че това ще реши проблемите ти, защо не се обадиш на нашия счетоводител? Познаваш Ед Маркъм. От него няма по-добър… или по-чист… в Калифорния.
Танър се смути. Простотата на отговора на Остърман го обърка, беше толкова естествен.
— Семейство Кардоне и Тримейн, и те ли имат банкови сметки в Цюрих?
— Мисля, че имат. Същото се отнася и за петдесет процента от хората по крайбрежието, които познавам.
— Откъде са взели парите?
— Защо не питаш тях? — Остърман продължаваше да говори със спокоен глас.
— Знам!
— Ставаш смешен — каза Лийла. — И Дик, и Джоу са преуспяващи мъже. На Джоу му провървя може би повече, отколкото на всеки един от нас.
— Но защо Цюрих! Какво има в Цюрих!
— Известна свобода — тихо отговори Бърнк.
— Ето! Точно същото нещо ми пробутваше снощи! „Какво искаш най-много от всичко?“, каза ти. Това бяха твоите собствени думи!
— В Цюрих могат да се направят много пари, не мога да го отрека.
— С „Омега“! Така ги правиш ти, нали? Нали?
— Не знам какво искаш да кажеш — отвърна Бърни, вече и самият той неспокоен.
— Дик и Джоу. Те са с „Омега“ Както и вие „Бездна от кожа“! Информация за Цюрих! Пари за информация!
Лийла сграбчи ръката на мъжа си.
— Телефонните обаждания, Бърни! Съобщенията.
— Моля те, Лийла… Чуй ме, Джони. Кълна ти се, че не знам за какво говориш. Снощи ти предложих да ти помогна и говорех сериозно. Правят се инвестиции. Предлагах ти пари за инвестиции. Нищо повече.
— Не срещу информация? Не за „Омега“?
Лийла стисна ръката на мъжа си. Бърни й отвърна с поглед, безмълвно й заповяда да се успокои. Той се обърна отново към Танър:
— Не мога да си представя, че притежаваш информация, която аз бих искал. Не ми е известна никаква „Омега“. Не знам какво представлява.
— Джоу знае! Дик знае! И двамата дойдоха при нас. Заплашиха ни.
— Но аз не съм един от тях. Ние не сме…
— О, Боже, Бърни, нещо се е случило… — Лийла не можа да се сдържи. Бърни се пресегна и я взе в прегръдките си. — Каквото и да е, то няма нищо общо с нас… Може би е по-добре да ни кажеш за какво става дума. Навярно ще сме в състояние да ти помогнем.
Танър ги гледаше как нежно се прегръщат. Искаше да им вярва. Имаше нужда от приятели, отчаяно се нуждаеше от съюзници. А и Фасет го беше казал: не всички бяха „Омега“.
— Вие наистина не знаете, така ли? Не знаете какво е „Омега“? Или какво означава „Бездна от кожа“.
— Не — каза просто Лийла.
Танър им повярва. Трябваше да им повярва, защото така той вече не беше сам. И им разказа.
Всичко.
Когато свърши, двамата писатели го гледаха втренчено, без да кажат нищо. Беше започнало леко да ръми, но никой не усещаше дъжда. Накрая Бърни проговори:
— И ти мислеше, че аз говоря за… че ние имаме нещо общо с тази „Омега“? — Бърни сви невярващ очи. — Господи! Това е налудничаво.
— Не, не е. Истина е. Виждал съм го.
— И Али не знае? — попита Лийла.
— Заповядаха ми да не й казвам, заповядаха ми!
— Кой? Някой, когото не можеш да намериш дори и по телефона? Човек, за когото не си получил потвърждение от Вашингтон, който те е напомпал с лъжи за нас?
— Беше убит човек! Миналата сряда можеха да убият семейството ми! Снощи семейство Кардоне и Тримейн бяха напръскани с газ!
Остърман погледна жена си, а после отмести очи към Танър.
— Ако наистина са били напръскани с газ — промълви той тихо.
— Длъжен си да кажеш на Али. — Гласът на Лийла звучеше твърдо и категорично. — Не можеш повече да криеш от нея.
— Да, разбира се. Ще и разкажа.
— А след това трябва всички заедно да се измъкнем от тука, — каза Остърман.
— Къде?
— Във Вашингтон. Там имаме влиятелни приятели. Един, двама сенатора и няколко конгресмена.
— Барни е прав. Във Вашингтон ще бъдете в безопасност.
