Отправи се заднишком към вратата на сградата с насочен нагоре пистолет, опипвайки внимателно земята с крака си, за да не се спъне и да падне. Стигна до закованата с дъски врата и разбра, че навярно няма да може да я разбие, ако е закована. По-голямата част от тялото му не действаше. Силите го напускаха. Все пак натисна с гръб вратата, тежкото дърво се поогъна, издаде силен скърцащ звук. Танър завъртя глава и с крайчеца на окото си видя, че отворът беше не по-голям от три-четири инча. Старите панти бяха покрити с ръжда.
Блъсна с дясното си рамо вратата, тя се огъна и го хвърли в тъмнината върху изгнилия под на сградата.
Полежа няколко секунди, без да мърда. Вратата беше почти изцяло отворена, горната й част беше излязла от пантите. Уличната лампа, която беше на петдесет ярда, хвърляше в помещението слаба светлина. Счупените и липсващите дъски на покрива също пропускаха малко светлина.
Изведнъж Танър чу скърцане зад себе си — несъмнено звук от стъпки по прогнилия под. Опита се да се обърне, да се изправи. Беше твърде късно. Нещо го блъсна в тила. Почувства, че му се завива свят, но видя крака. Крак, обвит с бинт.
Преди да се срути на прогнилия под и тъмнината да падне пред очите му, Танър вдигна поглед към лицето на човека.
Разбра, че е открил „Омега“.
Беше Лорънс Фасет.
Не знаеше колко време е бил в безсъзнание. Пет минути? Час? Нямаше как да разбере. Не можеше да види часовника си, не можеше да движи лявата си ръка. Лицето му опираше в грубия, разбит под на рушащата се постройка на гарата. Усещаше как кръвта бавно капе от ранената му ръка, главата го болеше.
Фасет!
Манипулаторът.
„Омега“.
Докато лежеше, в главата му препускаха отделни фрагменти от минали разговори.
„… ще се съберем… съпругите ни ще се харесат…“
Жената на Лорънс Фасет обаче беше убита в Източен Берлин. Убита в Източен Берлин. Този факт беше причина за вълнуващата му, настоятелна молба.
Имаше и нещо друго. Нещо свързано с предаване на Удуърд… Предаването за ЦРУ миналата година.
„… тогава бях в Щатите. Гледах предаването.“
Но той не е бил тогава „в Щатите“. Във Вашингтон Фасет беше казал, че преди една година е бил на албанската граница, „…четирийсет и пет дни пазарлъци.“ На бойното поле. Ето защо се беше свързал с Джон Танър, солидния, неопетнен директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“, жител на обекта, на „Бездна от кожа“, представляваща неговата цел.
Имаше и други противоречия, макар и не толкова очевидни. Сега те не му бяха нужни. Животът му щеше да свърши в развалините на гарата на Ласитър Роуд.
Обърна глава и видя Фасет, който стоеше над него.
— Много сме ви задължени. Ако сте толкова добър стрелец, колкото мисля, вие сте създали идеалния мъченик ей там. Мъртъв герой. Ако е само ранен, така или иначе ще умре… О, той е останалата част от нас, но дори и той ще признае, че със саможертвата си прави великолепен принос… Както виждате, не съм ви излъгал. Ние сме фанатици. Длъжни сме да бъдем.
— А сега какво?
— Ще изчакаме останалите. Един-двама трябва да се появят. После — край. На техния живот и на вашия, страхувам се. И Вашингтон ще има своята „Омега“. Тогава навярно старшият агент на име Фасет ще получи още една похвала. Ако не внимават, някой ден ще ме направят началник на оперативния отдел.
— Вие сте предател.
Танър забеляза нещо в тъмните сенки до дясната си ръка Беше отчупено парче от дюшемето, около два фута дълго и около един инч широко. Непохватно, мъчително седна, придръпвайки дъската към себе си.
— Според моите разбирания — не. Дезертьор може би. Но не и предател. Хайде да не се задълбочаваме. Няма да можете да разберете и да оцените гледната ми точка. Нека просто да кажем, че по мое мнение вие сте предателят. Всички вие. Огледайте се…
Танър замахна с дъската и я стовари с всичка сила върху превързания крак пред себе си. Бликна кръв и се разля по бинта. Танър се хвърли към слабините на Фасет, опитвайки се отчаяно да стигне до ръката с пистолета. Фасет извика от болка. С дясната си ръка напипа китката на агента, лявата му ръка беше неподвижна и висеше като безжизнено пипало. Блъсна Фасет назад към стената, заби петата си в ранения му крак и започна да го тъпче.
Танър изтръгна пистолета и той падна на пода, хлъзгайки се към отворената врата и към слабия лъч светлина. Докато Фасет се свличаше по стената, виковете му разтърсиха тишината в сградата.
Джон се хвърли напред към пистолета, хвана го, вдигна го и го стисна здраво. Изправи се, всяка част от тялото го болеше, кръвта вече шуртеше от ръката му.
Фасет почти беше загубил съзнание, едва дишаше и се гърчеше от силните болки. Танър искаше този мъж жив, искаше „Омега“ жива. Спомни си за мазето, за Али и децата, внимателно се прицели и стреля два пъти, веднъж в масата от кръв и плът, която представляваше раната на Фасет, и веднъж в капачето на коляното.
Промъкна се обратно, залитайки, към вратата и се подпря на рамката. Погледна часовника си и усети силна болка: два и трийсет и седем. Седем минути след определеното от „Омега“ време.
