Unknown полностью

Бел отвори адресирания до него плик. От него из­вади предната корица на нов брой на списание „Харпърс Уикли.“ Карикатура от Уилям Алън Роджърс изобразяваше Озгуд Хенеси с висока копринена шапка на магнат, яхнал локомотив, обозначен като „Железница „Южен Пасифик“. Хенеси теглеше влак, надписан „Централна Железница Ню Джърси“ към Ню Йорк Сити. Влакът бе нарисуван да прилича на гърчещ се октопод. Ръчно, с черен молив, през ка­рикатурата бе изписан въпросът: „Може ли дългата ръка на саботьора да стигне по-далече от пипалото на Озгуд?“

— Какво по дяволите е това? – попита Уоли.

— Ръкавица – отвърна Бел. – Предизвиква ни.

— И ни натрива носовете – рече Мак.

— Мак е прав – съгласи се Уоли. – Не бих си размът­вал главата да го приемам лично, Айзък.

— Списанието също е вътре – каза Дашууд. – Гос­подин Бронсън каза, че ще е добре да го прочетете, господин Бел.

Едва сдържайки яда си, Бел прегледа набър­зо първата страница. „Харпърс“, наричащ себе си „Списанието на цивилизацията“, страстно описваше „грабителската политика“ на железопътните моно­поли. Този брой бе посветил статия на амбициите на Озгуд Хенеси. Хенеси, изглежда, тайно бе придобил „почти доминиращ дял“ в „Железен път Балтимор & Охайо“. „Б & О“ вече държаха, съвместно с Илинойс Сентръл – в която Хенеси притежаваше голям пакет – контролен пакет акции в железница „Рийдинг“. „Рий­динг“ контролираше централния железен път на Ню Джърси, което даваше на Хенеси достъп до апетитния окръг Ню Йорк.

— Какво означава това? – запита Джеймс.

— Означава – отвърна мрачно Айзък Бел, – че Саботьора може да атакува интересите на Хенеси директ­но в Ню Йорк Сити.

— Всяка влакова катастрофа, която причини в Ню Йорк – обясни Мак Фултън, – ще удари „Южен Пасифик“ по-тежко от всяко нападение в Калифорния.

— След като Ню Йорк е най-големият град в страна­та – добави Уоли Кисли.

Бел погледна часовника си.

— Имам време да хвана „Овърленд Лимитид“. Пра­тете багажа ми в клуб „Йейл“ в Ню Йорк Сити.

Тръгна към вратата, като стреляше заповеди в дви­жение.

— Пуснете телеграма до Арчи Абът! Кажете му да се срещне с мен в Ню Йорк. И на Ърв Арлън, и му ка­жете да покрие железопътните депа в Джърси Сити. И на Еди Едуардс също. Той ги познава. Разби бандата „Лава Бед“, която обираше експресни вагони на кейо­вете. Двамата довършете тук, вижте да не би още да е в Огдън – в което се съмнявам – и разберете накъде е заминал.

— В Ню Йорк е, поне според това. – Уоли впи „Харпърс Уикли“ и цитира от статията: „Свята земя, където всички собственици на железопътни линии мечтаят да направят поклонение.“

— Което означава, че той вече е на път и ще те чака, когато стигнеш там – добави партньорът му.

Запътен към изхода, Бел се обърна към Дашууд, който наблюдаваше нетърпеливо.

— Джеймс, направи нещо за мен.

— Да, сър.

— Чете ли докладите за саботажа на експрес Коустлайн?

— Да, сър.

— Кажи на господин Бронсън, че те пращам до Лос Анджелис. Искам да намериш ковача или машиниста, който издълба дупка в онази кука, която дерайлира експреса. Можеш ли да направиш това за мен… какво има?

— Но в Лос Анджелис началник е господин Сандърс и може да…

— Стой настрана от хората на Сандърс. Действай сам. Хвани следващия експрес. Действай!

Дашууд се втурна покрай Бел и затича надолу по дървеното стълбище като момче, пуснато от училище.

— Какво ще направи едно хлапе само? — попита Уоли.

— Чудесен е – отвърна Бел. – И няма да се справи по-зле, отколкото Сандърс се справяше дотук. Добре, аз тръгвам. Мак, отдъхни малко. Изглеждаш пребит.

— И ти щеше да изглеждаш пребит, ако беше спал седнал във влакове последната седмица.

— Да ви напомня, деденца, внимавайте много. Саботьора е опасен.

— Благодаря за разумния съвет, синко – отвърна Уоли.

— Ще се постараем да го запомним – рече Мак. – Но както казах, залагам всичките си пари, че вече пътува за Ню Йорк.

Уоли Кисли отиде до прозореца и погледа след Айзък Бел, затичал се да хване Овърленд Лимитид.

— О, това ще е забавно. На нашите корави миньорчета им свършиха пияниците.

Махна на Мак да дойде при него до прозореца. Дри­павите миньори изведнъж наскачаха от тротоара и се спуснаха от двете страни, за да нападнат от заса­да добре облечения тип, който търчеше, за да хване влака си, в скъпия си костюм. Без да спре, без дори да забави, Бел се вряза през тях като летящ клин и миньорите отново налягаха на тротоара.

— Видя ли това? – попита Кисли.

— Не. И те също.

Задържаха се на прозореца. Наблюдаваха внима­телно гъстото множество граждани по улицата.

— Онова хлапе Дашууд? – попита Фултън. – Напом­ня ли ти за някого?

— За кого? Айзък?