Бел дръпна един стол срещу Хюи, без да са му предложили, и седна.
— Предпочитам прохладния планински въздух на Денвър.
Шерифът се подсмихна леко, забелязал неудобството на посетителя.
— Ако живеете тук по-дълго, може би ще почнете да харесвате и нашия.
— Уведомих ви по жицата за разследването си – започна Бел без предисловия. – Искам да събера всичката възможна информация, която би помогнала за проследяването на Бандита касапин.
— Дано извадите повече късмет от мен. Единственото, което намерихме след убийствата, беше проклет разнебитен изоставен фургон с конски впряг, вкарани в града.
— Някой огледал ли е по-добре престъпника?
Хюи поклати глава.
— Никой изобщо не го е забелязал. Трима души дадоха различни описания. Нито едно не съвпада. Единственото, което знам, е, че хайката ми не намери никакви следи от фургон, кон или автомобил, водещи извън града.
— А железопътната линия?
Шерифът отново извъртя глава.
— Никакъв влак не беше напускал града от осем часа. Поставих хора на гарата, които претърсиха пътническите вагони преди тръгването на влака, но не намериха никой, който да изглежда подозрителен.
— А товарните вагони?
— Помощниците ми претърсиха единствения товарен влак, напуснал града същия ден. Нито те, нито машинистът, огнярят или механиците са видели някой да се крие на или около товарните вагони.
— Каква е вашата хипотеза за бандита? – попита Бел. – Как според вас се е измъкнал чисто?
Хюи замълча, докато изплюе нова тютюнева слюнка в месинговия плювалник.
— Предадох се. Боли ме да го призная, но нямам идея как успя да се измъкне от мен и помощник-шерифите ми. Честно, тази история ме вбесява. От трийсет години съм човек на закона и никой не ми се е измъквал от ръцете.
— Може да се утешите с това, че не сте единственият шериф или полицай, които го е изтървал, след като е обрал градските им банки.
— Все пак не е повод за гордост – измърмори Хюи.
— С ваше разрешение, бих искал да разпитам тримата свидетели.
— Ще си загубите времето.
— Може ли да получа имената им? – настоя Бел. – Трябва да си свърша работата.
Хюи сви рамене. Надраска три имена на гърба на една от обявите и обяснения къде може да се намерят хората, и ги връчи на Бел.
— Познавам ги всички. Добри и честни граждани са и са убедени в това, което са видели, макар и показанията им да не
съвпадат.
— Благодаря, шерифе, но работата ми е да проуча всяка следа, колкото и да е незначителна.
— Обадете ми се, ако мога да помогна нещо – предложи Хюи разгорещено.
— Ако се наложи, непременно – отвърна Бел.
* * *
По-голямата част от следващия предобед Бел прекара в издирване и разпитване на хората от списъка, даден му от шериф Хюи. Смятаха го за експерт в извличането на информация от описания на свидетели, но този път удари на камък. Никои от хората, двама мъже и една жена, не дадоха съвпадащи описания. Шериф Хюи беше прав. Преглътна поражението и се запъти обратно към хотела си, готов да се върне в Денвър.
Седеше в хотелския ресторант и ядеше ранния си обяд от агнешка яхния, когато шерифът влезе и седна на масата му.
— Мога ли да ви поръчам нещо? – попита щедро Бел.
— Не, благодаря. Дойдох да ви потърся, защото се сетих за Джаки Ръгълс.
— И кой е той?
— Едно малко момче, около десетгодишно. Баща му работи в мината, майка му е перачка. Каза, че видял някакъв странен мъж в деня на обира, но не обърнах внимание на описанието. Не е от най-умните деца в града. Предположих, че иска да впечатли другите момчета с твърденията си, че е видял бандита.
— Бих искал да го разпитам.
— Тръгнете нагоре по Трета улица до Менло. После завивате надясно. Живее във втората къща отляво – една съборетина, дето изглежда готова да рухне всеки момент като повечето къщи в този район на града.
— Задължен съм ви.
— Джаки няма да ви каже повече от другите. Вероятно дори
по-малко.
— Трябва да гледам на нещата откъм светлата им страна. Както казах, налага се да проверим всяка следа, колкото и да е дребна. Детективска агенция „Ван Дорн” иска да спипа убиеца не по-малко от вас.
— Трябва да се отбиете в универсалния магазин и да вземете малко дъвчащи бонбони – предложи шериф Хюи. – Джаки си пада по дъвчащи бонбони.
— Благодаря за съвета.
* * *
Бел намери къщата на Ръгълс точно както я описа Хюи. Цялата дървена постройка се беше килнала на една страна. Още пет сантиметра, помисли си детективът, и щеше да рухне на улицата. Тръгна към паянтовото стълбище и точно в този момент едно хлапе изхвърча от предната врата и затича към улицата.
— Ти ли си Джаки Ръгълс? – попита Бел и го спипа за ръката, преди детето да успее да профучи покрай него.
Хлапакът не изглеждаше ни най-малко уплашен.
— Кой иска да знае? – попита намръщено.
— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн”. Искам да те попитам какво видя в деня на банковия обир.
— „Ван Дорн”? – повтори Джаки с благоговение. – Известни сте, Бога ми. Детектив от „Ван Дорн” иска да говори с мен?
— Точно така – потвърди Бел и нанесе фаталния си удар: Искаш ли малко дъвчащи бонбони? – Протегна пликчето, което беше купил току-що от универсалния магазин.
