Бел забеляза отблизо, че рижата коса на Кромуел е късо подстригана и започваше да изтънява на тила. Банкерът беше нисък, слаб и се държеше по-скоро с женствено изящество, отколкото с мъжка грубост. Видя в очите му същия поглед, който беше видял веднъж в един планински лъв, когато го простреля в Колорадо. Беше хладен, почти мъртъв дълбоко отвътре.
— Да, голям е, да.
— Бел? Май не бях чувал името досега – каза Кромуел, сякаш се опитваше да го свърже с нещо познато. Изостави мисълта като маловажна. – В Сан Франциско ли живеете?
— Не, в Чикаго.
Маргарет не можеше да се насили да погледне към Бел. Изпитваше неудържим огън дълбоко в тялото си. Лицето й пламна и се изчерви като череша. След това се ядоса не толкова на Бел, колкото на себе си, че издава емоция.
— Двамата с брат ми бихме искали да се насладим на вечерята си насаме, господин Бел. Ако ни извините.
Видя как почервеня дългата й шия и остана доволен.
— Много съжалявам за натрапването си. – Кимна на Кромуел. – Господин Кромуел.
След това се обърна и тръгва обратно към масата си.
Щом се увери, че Бел се е отдалечил достатъчно, Кромуел изсумтя.
— Какво, по дяволите, прави той в Сан Франциско? Мислех, че Ред Кели се е погрижил за него.
— Явно Кели се е провалил – отбеляза Маргарет с лека нотка на задоволство.
— Как е разбрал, че ти си тук?
— Не ме гледай – отвърна ядосано сестра му. – Взех влака от Денвър за Лос Анджелис като Роуз Мантека и там купих кон под друго име. След това яздих до Санта Барбара, където взех влак до Сан Франциско под ново име. Няма начин да ме е проследил.
— Да го смятаме ли за съвпадение?
— Не знам. Просто не знам.
— Независимо за какво е в Сан Франциско, присъствието му говори за неприятност – каза Кромуел и погледна открито със сдържана усмивка четиримата агенти на масата им. – Не мисля, че е събрал две и две, но след като те видя и подозира, че може да имаш връзка с бандита, и научи, че си ми сестра, ще започне да души.
— Може би е време да си взема отпуска.
— Не е лоша идея.
— Ще взема кораб за Джуно, Аляска, още утре сутринта.
— Защо Джуно? – попита Кромуел. – Мястото по-студено от цица на вещица.
— Но е и последното място, където ще потърси. – Замълча и в очите й се появи лукав блясък. – Освен това бащата на Юджийн, Сам Бътлър, ръководи минните операции край Джуно. – Маргарет се засмя, разхлабила възела от чувства. – Дава ми възможност да огледам бъдещите си финансови интереси.
— Мила сестричке – каза Кромуел сърдечно, – ти си един безкраен, несекващ източник на удивление. – След това нагло погледна през трапезарията към Бел. – Чудя се какво е станало с Ред Кели.
— Може би Бел го е убил.
— Може би – измърмори Кромуел. – Ако е така, то Бел е много по-опасен, отколкото го мислех. Следващия път лично ще се заема с въпроса.
* * *
Когато Бел се върна на масата, блюдото му с момици беше пристигнало. Вдигна вилицата, обзет от нетърпение да опита деликатеса, но го спряха въпросите на останалите сътрапезници.
— Беше ли жената, която мислиш, че си срещнал в Денвър? – попита Бронсън.
Бел отбягна въпроса, съзнавайки, че темата е деликатна за домакина им.
— Признавам, че най-вероятно грешка. Но приликата е доста необичайна.
— Имаш око за красивото – подсмихна се Бронсън.
— Как ти се стори Кромуел? – попита го Ървайн. – Мислиш ли, че ще помогне, когато се срещна с него да обсъдим откраднатата валута, минала през банката му?
— Трябва да питаш Хорас. Не споменах за разследването ни. Изглеждаше съвсем учтив, макар и малко надут.
— Има репутация на високомерен – потвърди Бронсън. – Но общо взето е внимателен и ще бъде много отзивчив по разследването ви.
— Ще видим – каза Бел и най-сетне опита от момиците. След като преглътна, се обърна към Ървайн. – Мисля, че ще те придружа до Национална банка „Кромуел”.
— Искаш пак да се видиш с него ли? – попита Бронсън.
Бел поклати глава.
— Не е в приоритетите ми, но бих искал да поогледам из банката му.
— Какво очакваш да откриеш? – учуди се Къртис.
Бел сви рамене, но в очите му имаше смътен блясък.
— Знаеш ли, нямам и най-бегла идея.
~19~
Марион седеше зад бюрото си и печаташе писмо, когато в офиса влязоха двама мъже. Вдигна очи от пишещата машина „Ъндъруд” модел 5 и ги погледна. Единият, с гъста несресана кафява коса, се усмихна дружелюбно. Беше слаб и щеше да й се стори болнав, ако не беше загарът на лицето му. Другият беше висок, с руса коса. Не можа да види лицето му, защото се беше извърнал настрани и като че ли оглеждаше пищната украса на кабинета.
— Мис Морган?
— Да, с какво мога да ви помогна?
— Името ми е Ървайн. – Подаде й визитката си. – С колегата ми, агент Айзък Бел, сме от детективска агенция „Ван Дорн”. Имаме уговорена среща с господин Кромуел.
Секретарката стана, без да се усмихне.
— Разбира се. Срещата ви беше за девет и трийсет. Подранили сте с пет минути.
Ървайн разпери ръце.
— Знаете поговорката…
— За ранната птица, дето взима червея ли? – каза тя развеселена.
Високият рус мъж се извърна към нея.
— Но втората мишка взима сиренето.
— Много остроумно, господин Бел… – каза Марион и гласът й заглъхна.
