— Защо не оставиш мозъка си да отдъхне и не се насладиш на плодовете на моя труд? – попита го с усмивка,
— Извинявай – отвърна той искрено. – Голям досадник съм като компания на вечеря.
— Надявам се, че обичаш лимонов пай с глазура за десерт.
Той се засмя.
— Обожавам лимонов пай с глазура.
— Дано. Изпекох колкото за една рота.
Довършиха основното ястие и Айзък стана да помогне с разчистването на масата. Тя го бутна обратно в стола му.
— Къде си мислиш, че си тръгнал?
Погледна я като момченце, скастрено от майка си.
— Исках да помогна.
— Сядай долу и си довърши виното – отсече Марион. – Гости не шетат в къщата ми, особено пък мъже.
Той я погледна лукаво.
— А ако не бях гост?
Извърна се от него от страх да не издаде вътрешните си
чувства.
— Тогава щях да те накарам да оправиш теча на мивката, скърцащата панта на вратата и счупения крак на масата.
— Мога да го направя – заяви той самоуверено. – Между другото съм много сръчен.
Погледна го невярващо.
— Сръчен син на банкер?
Престори се на оскърбен.
— Не съм работил все в банката на баща си. Избягах от къщи. Още на четиринайсет и се включих в цирка на Барнъм и Бсйли. Помагах да се вдигат и свалят шатрите, хранех слоновете и поправях фургоните на цирка. – Замълча и по лицето му пробягна тъга. – След осем месеца баща ми ме намери, домъкна ме обратно у дома и ме върна на училище.
— Значи си колежанин.
— Харвард. Членувах в групата Фи Бета Капа и учех икономика.
— Умник! – добави тя, искрено впечатлена.
— А ти? – настоя той. – Ти къде си учила?
— Бях в първия курс на Станфордския университет. Дипломирах се право, но скоро разбрах, че адвокатските фирми нямат навика да наемат жени, тъй че влязох в банкирането.
— Ето, че е мой ред да бъда впечатлен – каза Бел искрено. – Май намерих подходящата си партньорка.
Изведнъж Марион се смълча и на лицето й се появи странно изражение. Бел си помисли, че нещо не е наред. Приближи се бързо до нея и я прегърна.
— Зле ли ти е?
Погледна го с морскозелените си очи. Сякаш жената беше споходена от внезапна мисъл. След това ахна:
— Монреал!
Той се наведе към нея.
— Какво каза?
— Монреал… Джейкъб и Маргарет ще избягат през канадската граница до Монреал, където той може да отвори друга банка.
— Как разбра това? – попита Бел озадачен от странното й поведение.
— Току-що си спомних, че видях град Монреал надраскан в един бележник до телефона му – обясни тя. – Не мислех, че означава нещо важно и затова го разкарах от ума си. Сега всичко изглежда логично. Последното място, където властите биха потърсили двамата Кромуел е в Канада. Могат лесно да придобият нови самоличности и да подкупят подходящите хора, за да станат уважавани граждани, които учредяват платежоспособна финансова институция.
Объркването изчезна от лицето на Бел.
— Напълно съвпада – отрони той замислено. – Канада е може би последното място, където щяхме да се сетим да потърсим. Очевидният път за бягство, използван от углавните престъпници през годините, е южната граница с Мексико, като трамплин за продължаване още по на юг.
След това постепенно мислите му за двамата Кромуел се изпариха и той стана кротък, нежен и обичлив, когато я взе в ръцете си.
— Знаех си, че има причина да се влюбя в теб – измърмори той тихо и хрипливо. – Ти си по-умна от мен.
Цялото й тяло трепереше и тя обви ръце около шията му.
— О, Господи, Айзък. Аз също те обичам.
Нежно допря устните си в нейните, докато я носеше от дневната към спалнята. Тя леко се отдръпна и го погледна лукаво.
— А лимоновия пай с глазура?
Взря се в красивото й лице и се засмя.
— Винаги можем да го изядем на закуска.
Нямаше как да предвиди или пък да знае, че след няколко часа паят щеше да се превърне само в един смътен спомен.
~37~
Наречен „Еталонът на Запада“, Сан Франциско от 1906 г. представляваше лабиринт от противоречия. Един писател беше описал града като „Вавилон на помпозността, Париж на романтиката и Хонконг на авантюризма.„ Друг бе стигнал дотам, че го обрисува като „Портата към Рая“.
Може би изглеждаше динамичен и възбуждащ, но всъщност Сан Франциско представляваше един безреден, мръсен, почернял от сажди, вмирисан, шумен, покварен и вулгарен град с по-малко чар, отколкото Лондон през осемнайсети век. Съчетаваше невероятно богатство с окаяна бедност. Въглищният дим от параходи, локомотиви, леярни и домашни пещи и печки загръщаше улиците, отрупани с това, което хилядите коне оставяха след себе си. Нямаше заводи за преработка на сметта и почернялото небе вонеше на мръсотия.
Почти всички къщи бяха построени от дърво. От красивите домове на Телеграф Хил и стилните имения на Ноб Хил, до съборетините и бордеите в крайните квартали за шефа на градската противопожарна служба градът беше като море от кутийки с прахан, чакащи да пламнат.
Образът и митът щяха да се променят за две и половина минути.
