Неописуем ужас дебне експедицията, предвождана от сър Джон Франклин из ледените пустини на Арктика.Според историческите данни през 1845 г. той и подчинените му смелчаци се отправят из смразяващите простори на Полярния кръг в търсене на легендарния Северозападен проход — морски път, съединяващ Атлантическия и Тихия океан… Ала нито един от 128-те души не се завръща.Странното им изчезване остава загадка и до днес, но сега мистерията е разплетена от въображението на Дан Симънс — чудовищният му талант, доказан с мащабни творби като Хиперион, Олимп и Лешояди, изплита неустоима комбинация от исторически факти и жанрова фантазия сред безкрайните ледове на една от най-негостоприемните за човека територии на планетата.
Тази книга се посвещава с любов и много благодарности за незабравимите арктически спомени на Кенет Тоби, Маргарет Шеридън, Робърт Корнтуейт, Дъглас Спенсър, Дюй Мартин, Уилям Селф, Джордж Фенъман, Дмитрий Тьомкин, Чарлс Ледърър, Крисчън Найби, Хауърд Хокс и Джеймс Арнес
Това именно неуловимо чувство засилва до краен предел ужаса, вдъхван от белия цвят, когато е свързан не с приятни асоциации, а с нещо страшно. Доказателство: бялата мечка в полярните области и белите акули в тропиците; какво друго, ако не гладката им или люспеста белота, ги превръща в неземни страшилища? Тази призрачна белота именно придава отблъскващата, може би по-скоро отвратителна, отколкото ужасна, кротост на безгласно втренчения им поглед. Така че бялата като саван мечка или акула може да разколебае смелостта много по-лесно, отколкото един тигър с кръвожадни зъби и плащ на кралски вестогонец.
Капитан Крозиър се качва на палубата и заварва кораба си нападнат от небесни привидения. Над него — над „Ужас“2 — се стрелкат трепкащи дипли от светлина, които в следващия момент се отдръпват като цветните ръце на агресивни, но неуверени в себе си призраци. Ектоплазмените кокалести пръсти посягат към кораба, разперват се, понечват да го сграбчат и се отдръпват.
Температурата е минус петдесет градуса по Фаренхайт3 и бързо спада. Заради мъглата, образувала се по-рано, през единствения час на блед сумрак, до който се е свил сега денят им, скъсените мачти — трите стенги, брамстенгите, горният такелаж и най-горните части от рангоута са свалени и прибрани, за да намалят опасността от падане на ледени парчета върху палубата и от килване на кораба заради тежестта на отложения върху тях лед — сега стърчат като вледенени, грубо окастрени, прекършени дървета, отразяващи полярното сияние, което танцува по небето, от единия мътен хоризонт до другия.
Докато Крозиър гледа, назъбените ледени полета около кораба посиняват, после се обагрят във виолетово, а накрая стават зелени като хълмовете от детските му години в северна Ирландия. Намиращата се почти на миля4 отпред и вдясно на борда гигантска планина от лед, която закрива гледката към другия кораб на експедицията, „Еребус“5, сякаш за кратък момент излъчва цветно сияние и пламва със своя собствена студена светлина.
Крозиър вдига яката си и накланя глава назад, за да провери, по силата на четирийсетгодишния си навик, състоянието на мачтите и такелажа, и забелязва, че звездите над него пламтят със студена и постоянна светлина, но тези близо до хоризонта не само че потрепват, а и правят бързи движения нагоре-надолу и наляво-надясно. Крозиър беше виждал подобно нещо и преди — както в предишните си минавания през тези води, така и при пътуването си до далечния юг с Рос — и един от учените от експедицията до южния полярен кръг, човек, който беше прекарал първата зима в ледовете, полирайки и шлифовайки лещите на телескопа си, му бе казал, че пертурбациите на звездите вероятно се дължат на бързата промяна на посоката на пречупване на светлинните лъчи в студения въздух, надвиснал тежко, но неустойчиво над ледовете, покриващи моретата и невидимите замръзнали земи. С други думи, над новите континенти, невиждани по-рано от човешки очи. „Или поне — мисли си Крозиър — тук, в Арктика — от очите на белите хора.“
Крозиър и неговият приятел и тогавашен командир Джеймс Рос бяха открили точно такъв невиждан по-рано континент — Антарктида — преди по-малко от пет години. Те бяха кръстили морето, протоците и сушата на името на Рос. Нарекли бяха планините с имената на своите покровители и приятели, а двата вулкана, които се виждаха на хоризонта, с имената на двата им кораба — същите тези два кораба — и така димящите планини бяха станали Еребус и Ужас. На Крозиър му е чудно как не бяха кръстили някой значим географски обект на името на корабната котка.
