Готическата тъма на "Интервю с вампир" бе само началото на "Вампирските хроники" на Ан Райс. Сега, най-сетне и на български език, във вихреното им и кърваво продължение се възправя следващият велик кръвопиец след граф Дракула - Лестат, безсмъртният. С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Тази книга се посвещава с обич на Стан Райс, Карън О’Брайън и Ален Давио
Аз съм вампирът Лестат. Аз съм безсмъртен. Повече или по-малко.
Светлината на слънцето, подклажданата жар на силен огън — тези неща биха могли да ме унищожат. Но пък може и да не успеят.
Висок съм метър и осемдесет, което бе доста впечатляващо през осемдесетте години на осемнайсети век, когато бях млад смъртен мъж. И сега не е зле. Имам гъста руса коса, която стига почти до раменете, доста чуплива е и изглежда бяла на флуоресцентна светлина. Очите ми са сиви, но лесно поглъщат синия и виолетовия цвят от повърхностите наоколо. Имам доста къс, тесен нос и уста с хубава форма, но мъничко голяма за лицето ми. Тя, моята уста, може да изглежда много злобна или изключително щедра. Винаги изглежда чувствена. Но емоциите и отношението ми неизменно се отразяват в цялостното ми изражение. Лицето ми е постоянно оживено.
Вампирската ми природа се разкрива в изключително бялата кожа със силна отразяваща способност, която трябва да се пудри за пред камерите.
А ако съм зажаднял за кръв, видът ми е пълен ужас — спаружена кожа, вени като въжета над контурите на костите ми. Но сега аз не позволявам това да се случи. Единственият съществен признак за това, че не съм човек, са ноктите ми. С всички вампири е същото. Нашите нокти са като стъклени. И някои хора го забелязват, когато не забелязват нищо друго.
В момента съм онова, което Америка нарича „мега рокзвезда“. От първия ми албум се продадоха четири милиона бройки. Заминавам за Сан Франциско за първия концерт от национално турне, което ще отведе групата ми от едното крайбрежие до другото. MTV, кабелният канал за рок музика, от две седмици върти видеоклиповете ми денонощно. Показват ги и в Англия в „Топ ъф дъ Попе“, и на континента, а вероятно и в някои части на Азия и в Япония. Видеокасети с цялата поредица от видеоклипове се продават по цял свят.
Автор съм и на автобиография, която излезе миналата седмица. Що се отнася до моя английски — езикът, който използвам в автобиографията си — първо го научих от лодкарите, които се спускаха по Мисисипи към Ню Орлиънс преди около двеста години. След това научих повече от англоезичните писатели — всички, от Шекспир през Марк Твен до Х. Райдър Хагард, които четох през изминалите десетилетия. Последното вливане получих от кримките от началото на двайсети век, отпечатвани в списание „Черната маска“. Приключенията на Сам Спейд, описани от Дашиъл Хамет в „Черната маска“, бяха последните истории, които прочетох, преди да потъна под земята в буквален и преносен смисъл.
Това стана в Ню Орлиънс през 1929 г.
Когато пиша, аз се унасям в речник, който би бил естествен за мен през осемнайсети век, във фрази, оформени от писателите, които съм чел. Но въпреки френския ми акцент, аз всъщност говоря като кръстоска между лодкар и детектива Сам Спейд. Затова се надявам да ме понесете, когато стилът ми е непоследователен, когато пръсвам на парченца атмосферата на сцена от осемнайсети век.
Появих се в двайсети век миналата година.
Две неща ме изкараха на повърхността.
Първо — сведенията, които получавах от засилващите се гласове, чиято какофония във въздуха бе започнала горе-долу по времето, когато легнах и заспах.
Тук говоря за гласовете по радиото, разбира се, и фонографите, а по-късно — телевизионните машини. Чувах радиата в колите, минаващи по улицата на стария Градински квартал покрай моето леговище. Чувах фонографите и телевизорите от къщите около моята.
Сега, когато един вампир се скрие под земята, както му казваме ние — когато престане да пие кръв и само лежи в пръстта, той скоро става твърде слаб, не може да възкръсне и изпада в нещо като сън.
В това състояние аз лениво попивах гласовете и им откликвах със свои собствени образи, също като смъртните, когато сънуват. Но на някакъв етап през последните петдесет и пет години започнах да „запомням“ чутото, да следя развлекателните програми, да слушам новите предавания, текстовете и ритмите на популярните песни.
Постепенно започнах да осъзнавам калибъра на промените, настъпили в света. Започнах да се ослушвам за определени нови речеви образци, носещи специфични сведения за войни и интервенции.
После в мен се породи самосъзнание. Разбрах, че вече не сънувам. Аз обмислях чутото. Бях напълно буден. Лежах в земята, зажаднял за жива кръв. Започнах да вярвам, че може би всички стари рани, които лекувах, вече са заздравели. Може би силата ми се бе завърнала. Може би силата ми дори бе нараснала, както би се случило с времето, ако не бях пострадал. Исках да разбера. Започнах да мисля безспир за пиене на човешка кръв.
