Фоайето на хотел „Принсес“ гъмжеше от безцелно мотаещи се хора, които си убиваха времето, преди да отидат да вечерят. В дъното на помещението край отворените врати на ресторанта се навъртаха келнери, търпеливо чакайки някой да влезе и да започне да се храни. Беше малко след седем часа и в салона кипеше оживление. Хората се провираха покрай малките масички, за да поздравят своите приятели, или просто им подвикваха от разстояние, в зависимост от настроението си.
Уилям Дъфи седеше в ъгъла и пиеше „Бакарди круста“1. На масата пред него бяха наредени множество бутилки. Барманът му беше приятел и го оставяше сам да забърква питиетата си. Лицето му беше навъсено и той седеше с шапка на главата. Просто пиеше, пушеше и се мръщеше. Вдигна поглед ненадейно и забеляза Сам Мак’Гайър от „Трибюн“, който си пробиваше път и мърмореше извинения след всяко свое залитане над някоя от малките маси. Дъфи се протегна и докосна маншета на Сам. Онзи рязко спря.
— Боже мой! — възкликна. — Май съм започнал да ослепявам.
— Не си толкова зле — отвърна Дъфи и го огледа от горе до долу. — Не си съвсем сляп, но натам отиваш.
Мак’Гайър закачи един стол с върха на обувката си и го придърпа към себе си. Стовари се отгоре и се ухили.
— Ще се спиртосваш ли? — попита заинтригуван и заразглежда колекцията от бутилки пред себе си.
Дъфи даде знак на бармана, който донесе още една чаша. Той стрелна двамата със своя обигран поглед.
— Няма да прекалявате, нали? — попита ги с умолителен глас.
— О’кей не се притеснявай за нас — каза Дъфи, като взе рома и наля от него в шейкъра.
— Не вярвам в чудеса, шефе… — Барманът ги изгледа още веднъж продължително и се върна при сметачната си машина.
— Бедният стар Джордж — въздъхна Сам. — Позабравил ни е, откакто се премести при големите клечки. Слушай, Бил, направи го силно. Мисля, че този път съм го загазил здравата. Ако усетиш някаква странна миризма след малко, тръгвай си, защото сигурно ще съм умрял заради тебе.
Дъфи внимателно добави абсент2, изстиска един лимон и ръсна малко захар. Той преследва известно време с щипците няколко парчета лед, преди да успее да ги докопа, сетне затвори плътно шейкъра и се залови за работа.
Мак’Гайър запали цигара и нахлупи своята шапка чак до носа си. Внимателно се вгледа в Дъфи, докато той се занимаваше с шейкъра. Уилям срещна очите му и се усмихна:
— Давай, знам какво ще кажеш.
— Нали не е вярно?
Дъфи кимна и изля съдържанието на шейкъра в двете чаши. Мак’Гайър взе своята в ръка и допря нос до ръба й.
— Боже мой! — рече той. — Искаш да кажеш, че дъртият кисел недоволник те е изхвърлил ли?
— Да, точно така.
Сам се облегна назад и изпъшка:
— Какво, по дяволите?…
— Слушай — отвърна Дъфи. — Ние двамата с Аркрайт отдавна се мразим до смърт. Никога не съм му давал възможност да ме хване в грешка. Днес го направих. Той само чакаше своя шанс и се вкопчи в него с две ръце, както умиращ от глад човек би стиснал обяд за един долар. О, Господи! Какво удоволствие му достави само! Изстреля ме толкова бързо, че още ми се вие свят.
— Но защо, за Бога?
— Бях млад и невинен, но нали знаеш как стават тези неща. Не го смятах за такъв човек, а виж сега, майчице, какво се случи…
— Стига си разигравал комедии — надигна се Сам със свиреп израз на лицето. — Сгафи ли някъде?
— Никога не правя неволни грешки, нали ме познаваш. Във всеки случай дори и да съм допуснал някога гаф, той е бил прикрит както трябва. Работата беше нагласена. Онзи мръсник Аркрайт от цели седмици хвърляше въдиците, за да хване Бърнстейн за едно интервю, и най-накрая успя. Знаеш колко е труден Бърнстейн понякога. Заяви, че с изкуството било свършено. Забележи добре — не бях изненадан, че с мутра, с каквато Господ е дарил този чифутин, той е малко докачлив. Както и да е, Аркрайт не се отдели от него, докато онзи не се предаде. Мене ме изпратиха да направя снимките. Бях убеден, че съм заснел хубава поредица, докато не ги сложих във ваната. Тогава синът на стария Дъфи получи шок. Проклетите плаки бяха воалирали — всичките! Саботаж, това е точната дума. Някой тарикат беше подправил „бульона“. Проверих останалите плаки и те без изключение бяха изпортени. — Дъфи направи пауза, за да отпие от чашата си. Сам не каза нищо. Неговото лице беше пламнало, а стъпалото му почукваше върху крака на масата. Уилям знаеше, че той постепенно обезумява. — Е, обясних на вкиснатия, ама да не мислиш, че ми повярва? Нищо подобно! Разменихме няколко думи и предполагам, че съм станал груб, защото той побягна от мене навътре, а аз бях изхвърлен навън.
Сам си наля още едно „Бакарди круста“.
— Тази история може да те постави в затруднено положение — дълбокомислено рече той. — В онзи боклук се вслушват повечето художествени редактори в града.
— Да, знам. „Неблагонадежден, провалил сензация!“
Дъфи допи чашата си и започна да приготвя още коктейли.
