По Рио Мадейра, най-големия приток на река Амазонка, плаваше една малка лодка. Отпред на тесния нос седеше сеньор Пердидо, после идваше ред на тримата гребци Августин, Мануел и Матео, а аз държах кормилото отзад. Само някой да не се подведе от имената и да сметне тримата гребци за бели. Те бяха истински индианци тоба, които едва преди няколко месеца при кръщението бяха получили тези християнски имена. Бяха се доказали като сериозни, мълчаливи и напълно благонадеждни хора, засвидетелстващи своята вярност и симпатия към мен повече с погледи и действия отколкото с думи. Само тяхната голяма привързаност ги беше склонила да ме придружат толкова далеч от своята родина надолу почти до Амазонас, като по време на дългото пътуване с лодка бяха устояли на немалко опасности. В Грато спряхме и си отпочинахме, за да обърнем отново назад. Тук сеньор Пердидо беше дошъл при мен и ме бе помолил да го взема със себе си, понеже искаше да се отправи нагоре към Андите.
Трябва да призная, че не ми бе направил приятно впечатление. Името Пердидо означава в превод «Блудния», към което напълно подхождаше цялото му поведение. Той беше здрав млад мъж и беше полезен като гребец, умееше много добре да си служи с пушката, познаваше точно коварствата на тропическата девствена гора и колкото пъти слизахме на брега, отиваше на лов, за да донесе богата плячка; владееше напълно тупи — онзи клон на широко разпространения език гуарани, който под наименованието Lingoa general de Brasil служи на повечето племена от вътрешността да общуват. И въпреки тези добри и полезни качества той не ми харесваше. Беше блед, мрачен и необщителен, лутащ се, може би озлобен към самия себе си, и притежаваше, което най-много ме отблъскваше, по-малко вяра и от един езичник — това бях доловил въпреки неговата мълчаливост. Аз често и с удоволствие беседвах с моите индианци тоба върху религията. Тогава върху неговото бледо, студено лице винаги се появяваше израз на подигравка, на присмех, на които дори веднъж даде воля с възклика: «Chito! (Мълчете!) Няма никакъв Бог, защо говорите за тези неща!» Аз му обясних сериозно, ала той се извърна раздразнен от мен.
Неговото обществено положение също беше за мен загадка. От различни негови изказвания схванах, че притежава повече образование от онези бели, които иначе се скитат при индианците от девствените гори. Неговото облекло също не беше подходящо за пущинака, в който се намирахме: брич за езда от кожата на ягуар и към обутите с леки алпаргатос1 крака шпори с големи колелца и тежащи един фунт, които в девствената гора бяха не само излишни, но дори пречеха. Синьото яке от тънък плат беше притегнато в кръста с шнур, към който в кожена кания бе закрепен дълъг нож. Отделно носеше един здрав кожен колан с две чантички от кожа, в каквито се съхраняват пари и други ценни предмети. От колана висяха два големи американски револвера. На главата си бе нахлупил тежка широкопола шапка, изплетена от фина тръстика. Освен с ножа и револверите беше въоръжен с една късоцевна пушка.
Това не беше облеклото на един горски човек, аз по-скоро бих бил склонен да го сметна за някой «comercinate», за един от онези търговци, които се скитат по разположените между Кордилерите и горещата зона усамотени села и ранчоси. В полза на това предположение Говореха също двата тежки пакета, които беше накарал да донесат при качването си в нашата лодка.
Беше чудно хубаво горско утро, но съвсем различно от онези, които бях преживявал в Запада на Съединените щати. Девствената гора на тропика е безкрайно по-различна от тази на Севера. Вековната гора на Скалистите планини е сериозна, величава и смълчана. Тя прилича на катедрала. Който навлезе в нея, се чувства обзет от особено вълнение и едва се осмелява да наруши дълбокото мълчание с някоя високо изговорена дума. В девствената гора на Юга обаче всичко е един безкраен разкош от багри и форми. Тук има живот и движение дори в най-тъмната нощ и покой настъпва фактически само по пладне, когато достигналото зенита слънце сипе такава жар, че всяка жива твар премалява и се оттегля в най-дълбоките сенки на девствената гора.
