Вещиците полностью

Вещиците не си направиха труда да ме гонят. Просто стояха на малки групички, наблюдаваха ме и знаеха, че няма къде да бягам. Няколко стискаха носовете си с ръце и надаваха крясъци от рода на:

— Воня! Каква воня! Не издържаме повече!

— Тогава го хванете, идиотки! — изкрещя Върховната вещица от подиума. — Обгррадете го и го хванете! Препречете пътя на малкия плужек, заловете го и ми го доведете!

Вещиците се подредиха в дълга редица, както им бе наредено. Приближаваха се към мен между редовете с празни столове — едни от единия край, други от другия край, а трети по средата. Със сигурност щяха да ме хванат. Бяха ме обградили.

Започнах да крещя, изпълнен с ужас.

— Помощ! — Обърнах глава към вратата с надеждата, че някой отвън ще ме чуе. — Помощ! Помощ! Помооощ!

— Хванете го — извика Върховната вещица. — Заловете го и го накаррайте да млъкне!

Вещиците се спуснаха към мен и около пет от тях ме сграбчиха за ръцете и краката и ме повдигнаха от земята. Продължих да пищя, но едната ми запуши устата с ръка и заглуши виковете ми.

— Доведете го тук — кресна Върховната вещица. — Доведете този малък любопитен черрвей!

Множество ръце, стиснали здраво краката и раменете ми, ме отнесоха на подиума и там ме задържаха във въздуха с лице, обърнато към тавана. Над мен се надвеси Върховната вещица със страховита усмивка на лице. Тя извади малката синя бутилка с Отварата за мишки и каза:

— Сега ще ти дам малко лекаррство! Стисснете му носа, за да отворри уста!

Здрави пръсти стиснаха носа ми. Държах устата си плътно затворена и не дишах. Но не успях да задържа въздуха си за дълго. Гърдите ми се пръскаха. Отворих уста, за да си поема дъх, и в същия миг Върховната вещица изсипа цялата бутилка в гърлото ми.

О, каква болка ме прониза само! Имах чувството, че в устата ми бяха излели чайник с вряща вода. Гърлото ми гореше! След това страховитият огън започна да прогаря гърдите, корема ми, разпростря се по ръцете и краката, а след това и в цялото ми тяло! Крещях с цяло гърло, но отново една ръка, облечена с ръкавица, ми запуши устата. В следващия миг започнах да усещам как кожата ми се обтяга. Как иначе да го опиша? Усетих как съвсем буквално кожата по цялото ми тяло се опъва и се свива — от глава до пети! Имах чувството, че съм балон, който извиват ли, извиват отгоре и който става все по-малък и по-малък, а кожата ми се обтягаше все повече и ми се струваше, че скоро ще се пръсна.

Тогава започна свиването. Сега имах чувството, че съм облечен в желязна броня, а някой навива винт и с всяко негово обръщане бронята ставаше все по-малка и по-малка, а аз се смачквах като портокал на месеста каша с изтичащ сок отстрани.

После цялото ми тяло изтръпна и имах чувството, че малки иглички се опитват да пробият кожата ми (или каквото бе останало от нея) отвътре. Досетих се, че ми никне миша козина.

Чух някъде в далечината гласът на Върховната вещица да крещи:

— Петстотин дози! Този малък черрвей изпи петстотин дози, дейсствието на будилника се разстрои и сега виждате незабавното дейсствие на отварата!

Чух ръкопляскания и одобрителни възгласи и си помислих: „Това вече не съм аз! Вече не съм в своята кожа!“.

Забелязах, че подът е само на два сантиметра от носа ми.

Забелязах и чифт космати предни лапички върху пода. Можех да помръдвам тези лапи. Те бяха мои!

В този миг осъзнах, че вече не съм момче. Бях се превърнал в мишка!

— А сега да извадим капана! — извика Върховната вещица. — Прриготвила съм го тук! Ето и паррче сирене!

Но аз нямах намерение да чакам за капана. Спуснах се по подиума като светкавица! Удивих се от собствената си скорост! Прескачах крака на вещици наляво и надясно и за нула време слязох по стъпалата от подиума и препуснах между редовете от столове. Най-много ми хареса това, че бягах напълно безшумно. Движех се бързо и тихо. Чувствах се забележително добре. Помислих си: „Все пак не е толкова лошо да си мъничък и бърз, когато те преследват куп жестоки жени“. Избрах си един заден крак на стол, скрих се зад него и застанах неподвижно.

В далечината Върховната вещица крещеше:

— Оставете го този малък смррадливко! Не си заслужава да се занимаваме с него! Той вече е само една мишка! Някой скорро ще го хване! Срещата приключи! Отключете врратата и тръгвайте към Слънчевата терраса, за да пием чай с онзи идиот, упрравителя!

Надзърнах иззад крака на стола и проследих с поглед стотиците вещици, които излизаха от балната зала. След като всички си тръгнаха, в помещението настъпи пълна тишина и аз започнах да пълзя предпазливо по пода. Изведнъж си спомних за Бруно.

— Бруно! — провикнах се аз.

Не очаквах наистина да мога да проговоря, след като се бях превърнал в мишка, затова се стъписах, щом чух гласа си да звучи напълно нормално и доста силно за мъничката ми уста, от която излизаше.

Прекрасно. Бях много развълнуван. Опитах отново.

— Бруно Дженкинс, къде си? — извиках аз. — Ако ме чуваш, се обади!

Гласът ми звучеше по абсолютно същия начин и също толкова силно, както и докато бях момче.

— Ехо, Бруно, къде си? — провикнах се пак.