Без да сваля очи от лицето ми, тя много бавно пъхна една от облечените си с ръкавици длани в чантата си и извади малка зелена змия, а после я вдигна, за да я видя.
— Питомна е — каза жената.
Змията започна да се увива около ръката й. Беше яркозелена на цвят.
— Ако слезеш, ще ти я дам.
„О, бабо — помислих си аз. — Помогни ми!“
Тогава се паникьосах. Хвърлих чука и се закатерих като маймуна нагоре по огромното дърво. Не спрях, докато не се качих възможно най-високо, където се спотаих разтреперан от страх. Вече не виждах жената. Деляха ни много слоеве листа.
Останах горе часове наред, почти без да помръдвам. Започна да се стъмва. Най-накрая чух баба да ме вика.
— Тук горе съм — провикнах се аз.
— Слизай веднага! — извика тя. — Време е за вечеря.
— Бабо, онази жена отиде ли си?
— Каква жена?
— Жената с черните ръкавици!
Отдолу долетя мълчание. Баба мълчеше, сякаш си бе глътнала езика от изумление.
— Бабо! — извиках пак. —
— Не — отговори най-сетне баба ми. — Тръгнала си е. Аз съм тук, скъпи. Ще се погрижа за теб. Вече можеш да слезеш.
Слязох от дървото. Треперех. Баба ме прегърна.
— Видях вещица — казах аз.
— Влизай вътре. С мен ще си в безопасност.
Баба ме въведе в къщата и ми приготви чаша горещо какао с много захар.
— Разкажи ми всичко — каза тя.
Разказах й какво се случи.
Когато приключих, баба ми трепереше. Лицето й бе бяло като платно и забелязах, че поглежда към ръката с липсващия палец.
— Знаеш какво означава това, нали? — попита тя. — Означава, че наблизо живее вещица. От сега нататък ти забранявам да ходиш сам на училище.
— Възможно ли е тя да преследва точно мен? — попитах аз.
— Не. Съмнявам се. За тези създания всички деца са еднакви.
Едва ли ще се изненадате, че след този случай започнах много да внимавам за вещици. Ако случайно бях сам на улицата и видех срещу мен да приближава жена с ръкавици, бързо притичвах на отсрещния тротоар. А тъй като времето остана доста студено през целия месец, почти всички носеха ръкавици. Интересното обаче беше, че повече не срещнах жената със зелената змия.
Това беше първата вещица, която видях. Но не и последната.
Великденската ваканция дойде и отмина и отново тръгнах на училище. С баба вече бяхме решили да прекараме лятната ваканция в Норвегия и всяка вечер говорехме почти само за това. Тя ни беше запазила по една каюта на кораб, пътуващ от Нюкасъл за Осло веднага след началото на ваканцията ми, а от Осло щеше да ме заведе на южния бряг близо до Арендал на едно място, където самата тя бе прекарвала летните си ваканции като дете, преди почти осемдесет години.
— По цял ден — разказваше баба — плавахме с брат ми с лодката с гребла. Целият бряг е осеян с малки безлюдни островчета. Изследвахме ги и скачахме в морето от гладките гранитни камъни, а понякога пускахме котва далеч от брега и ловяхме риба. Ако хванехме нещо, палехме огън на някое островче и пържехме рибата в тиган за обяд. На света няма по-вкусна риба от прясната треска.
— Каква стръв използвахте, бабо?
— Миди — отвърна тя. — В Норвегия всички използват миди за стръв. А ако не хванехме риба, варяхме мидите в тенджера и ги изяждахме.
— Вкусни ли са?
— Превъзходни. Ако се сварят в морска вода, стават крехки и солени.
— Какво друго правехте, бабо?
— Гребяхме навътре и махахме за поздрав на лодките за лов на скариди, които се прибираха към брега. Те спираха и ни даваха по шепа скариди. Току-що сварените скариди бяха още топли и ние сядахме в лодката, обелвахме ги и ги изяждахме. Най-вкусната част от тях е главата.
— Главата ли? — възкликнах аз.
— Всмукваш главата между зъбите си и изсмукваш вътрешността. Невероятно вкусно е. Двамата с теб ще правим всичко това през лятото, скъпи — обеща баба.
— Нямам търпение, бабо. Нямам търпение да тръгнем.
До лятната ваканция оставаха само три седмици, когато се случи нещо ужасно. Баба се разболя от пневмония. Стана й много лошо и в къщата дойде медицинска сестра, която да се грижи за нея. Лекарят ми обясни, че днес пневмонията вече не е опасно заболяване, защото имаме пеницилин, но когато човек е над осемдесетгодишен като баба ми, болестта е много тежка. Той каза, че в нейното състояние дори не смее да я закара в болница, затова баба остана в стаята си, а аз висях пред вратата, докато вкарваха вътре кислородни бутилки и други страховити неща.
— Може ли да вляза да я видя? — попитах аз.
— Не, миличък — отвърна сестрата. — Моментът не е подходящ.
Дебелата и весела жена на име госпожа Спринг, която по-рано всеки ден идваше да чисти къщата, също оставаше да преспива у дома. Госпожа Спринг се грижеше за мен и ми готвеше. Много я харесвах, но тя не можеше да стъпи и на малкия пръст на баба по разказване на приказки.
Една вечер, около десет дни по-късно, лекарят слезе на долния етаж и ми каза:
— Можеш да видиш баба си, но само за малко. Тя пита за теб.
Втурнах се нагоре по стълбите, влетях в спалнята на баба и се хвърлих в обятията й.
— Ето те и теб. Бъди по-внимателен с нея — предупреди ме сестрата.
— Ще се оправиш ли, бабо?
