— Е, добре. Не че съм имал привилегията на избора, нали? Чудно дали някой от нас я има. Изобщо. — Леко повиши глас. — Знаеш ли, Торент — да, виждам те как се спотайваш ей там — струва ми се, че тъкмо въпросът със страха е този, пред който трябва да се изправят вашите оули утре. Не се съмнявам, че Червената маска — ако се тревожи за нещо — точно сега мисли за същото. Чуди се. Може ли да ви тласне всички към доблестта?
Смътната сянка на Торент се отдалечи.
Ток се смълча. Хвърли още буца суха тор от родара в огъня и се замисли за отдавнашни приятели.
Дирите свършваха при фигура, тътреща се нагоре по глинестия склон. Това му беше особеното в следенето на дири, напомни си Хедж. Лесно забравяш, че проклетите стъпки са на нещо реално, особено след като си следил кучия син едва ли не седмици.
Т’лан Имасс, както беше подозирал. Кривите кокалести стъпала се влачеха, но пък поради високия свод оставяха странни отпечатъци. Вярно, някои кривокраки уикци можеха да оставят нещо подобно, но не и да вървят с такава крачка, че да останат пред Хедж толкова задълго. Нямаше начин. Все пак беше странно, че древният немрящ изобщо вървеше.
По-лесно беше да кръстосва пустошта като прах.
„Може би е твърде влажно. Може би не е забавно да си кал. Ще трябва да го попитам.“
„Стига да не ме убие веднага. Или да се опита тоест. Все забравям, че вече съм мъртъв. Ако има нещо, което мъртвите трябва да помнят, то е тази съдбовна подробност, не мислиш ли, Фид? Ба, какво ли пък ще знаеш ти? Ти все още си жив. А и не си тука.“
„Гуглата да ме вземе, как ми е нужна компания.“
Не и този проклет шепнещ вятър обаче. Добре, че беше стихнал, преди да успее да догони този… да, еднорък Т’лан Имасс. „Осакатен е, да, и то зле.“
Сигурен беше, че преследваният знае, че е тук, на хиляда крачки зад него. „Вероятно знае и че съм призрак. Затова не си прави труда да ме нападне.“
„Май започвам да свиквам с това.“
Още една третина левга мина, преди да успее да се доближи достатъчно, за да може да привлече погледа на немрящия воин. Съществото се спря, извърна се бавно. Кремъчното оръжие в единствената му ръка приличаше по-скоро на къса сабя, отколкото на меч, със странно извит връх. Дръжката бе направена от плоската част на еленов рог, с плитък, назъбен по ръба камбановиден предпазител, с кафеникава патина от старостта. Част от лицето на воина беше жестоко премазано, но едната страна на масивната челюст бе останала незасегната и това придаваше на ужасното му лице странна несиметричност.
— Махни се, призрако — хрипливо изръмжа Т’лан Имасс.
— Щях, само че май вървим в една и съща посока — отвърна Хедж.
— Не може да бъде.
— Защо?
— Защото не знаеш къде отивам.
— О, съвършена имасска логика. С други думи — нелепа идиотщина. Да, не знам точно къде отиваш, но не може да се отрече, че е в същата посока, в която съм се запътил и аз. Твърде проницателно ли е това наблюдение за теб?
— Защо държиш на плътта си?
— По същата причина, по която ти държиш на това, което е останало от твоята, предполагам. Слушай, аз съм Хедж. Някога бях войник, Подпалвач на мостове. От Малазанска морска пехота. Ти да не си някой изгнаник Логрос Т’лан Имасс?
Воинът помълча за миг, после отвърна:
— Бях някога от Крон Т’лан Имасс. Родена в Сезона на планинската кръв в клана на Ептр Финана. Кръвта ми дойде на бреговете на Джагра Тил. Аз съм Имрот.
— Жена?
Отвърна му свиване на рамене — и потракване на кости.
— Е, Имрот, та защо си тръгнала така из този забравен зимник на Гуглата?
— Няма зимник тук.
— Както кажеш. — Хедж се огледа. — И какво, тук ли идват изгубилите надежда Т’лан Имасс?
— Не тук — отвърна Имрот. Кривата сабя бавно се вдигна и посочи.
Напред. Посоката, която Хедж бе решил да нарича север.
— Да не би да сме се запътили към някоя огромна купчина замръзнали кости?
Имрот се обърна и закрачи отново.
Хедж тръгна до немрящото същество.
— Красива ли беше някога, Имрот?
— Не помня.
— Аз бях безнадежден с жените — рече Хедж. — Ушите ми са много големи — да, точно затова нося тази кожена шапка. И коленете ми са като буци. Затова и станах войник, да ти кажа. Да срещам жени. И открих, че жените войници са ужасни. В смисъл, много по-ужасни от нормалните жени, което говори нещо. Предполагам, че при вас, имассите, хм, всички сте воини, нали?
— Разбирам — каза Имрот.
— Тъй ли? Какво разбираш?
— Защо си нямаш спътници, Хедж от Подпалвачите на мостове.
— Няма сега да ми се превърнеш в облак прах, нали?
— В това място не мога. Уви.
Ухилен, Хедж продължи:
