— Ако имам причина да не съм уверена в маговете си — отвърна сухо Биват, — то тя е основателна. Вашият К’риснан също не ме е впечатлил досега, Надзорник. Макар че дарбата му на лечител се оказа повече от задоволителна.
— Казвате го едва ли не с негодувание.
Тя махна пренебрежително, обърна се и закрачи отново.
Притеснен командир, и още как.
Червената маска сигурно беше доволен.
Ток се наведе над конския врат. Яздеше без седло и усещаше топлината на животното, а острата му, но приятна миризма изпълни ноздрите му, когато го остави да направи още една крачка напред. От височината на конското рамо виждаше малко над линията на хребета вляво.
Ниските отбранителни насипи се виждаха като гърбици на пресни гробове по равното от тази страна на ледерийския лагер. Сменяха стражата — звънът на камбаните се чуваше съвсем ясно, — а това означаваше, че поредният идеален момент за атака е изтекъл.
Ток изобщо не беше военен гений, но беше убеден, че тази нощ не може да е по-идеална, от гледна точка на оулите. Противникът им беше смутен, изтощен и изнервен. Но вместо да даде сигнал за атака, Червената маска изтощаваше воините си, като ги пращаше насам-натам като че ли с единствената цел да вдигат прах, който никой дори нямаше да види. Никаква команда за начало на сблъсъка. Никакво масирано струпване на сили за внезапен удар по ледерийския лагер. Нямаше ги дори жилещите залпове от стрели, да западат със съсък в тъмното.
Той мислеше, че разбира причината за тази колебливост на Червената маска. Ледерийските магове. Съгледвачите му бяха видели с очите си смъртоносната магия, готова да посрещне атаката на оулите. Донесли бяха за изпепелена земя, за камъни, цепещи се в убийствения зной, и тези разкази се разпространяваха бързо, забиваха в армията шипа на страха. Проблемът беше прост. Тук, на това място, Червената маска нямаше отговор на тази магия. И Ток вече вярваше, че Червената маска скоро ще подаде сигнал за оттегляне, колкото и оскърбително да беше. Без проливане на кръв, без битка, но все пак поражение.
Конят му, без да го кара, направи още една стъпка, навел глава, за да може да поскубва от тревата. Ако това продължеше дълго, червата му щяха да се стегнат на възли.
„Водим те на заколение без никакво колебание. И да, някои от вас го харесват, копнеят за онази суматоха, за миризмата на кръв и насилието. И ние споделяме с вас, скъпо ми конче, странното си безумие. Но кой ни съди за това престъпление срещу теб и твоята порода? Никой.“
„Освен ако вие, конете, си нямате бог.“
Замисли се дали няма поезия в това. „Но стиховете, които ни напомнят за най-грозните ни черти, никога не са популярни, нали? Най се харесват монотонните лъжи за герои и велики подвизи. Измамната утеха в песента за нечия чужда храброст и увереност. Та да можем да се къпем в праведния им блясък и така да се чувстваме извисени на свой ред.“
„Да, ще остана с тези лъжи. Защо не? Всички го правят.“
„А на тези, които не го правят, им казват, че много мислят. Ха, ето ти една достатъчно страховита атака, която да сплаши всяка готова на риск душа. Виж ме как треперя.“
Конят му чу тихо цвилене някъде отдясно и какъвто и език да споделяха животните, звукът явно означаваше повик, защото вдигна глава и бавно тръгна натам.
И Ток видя пред себе си плътна редица конни воини, с вдигнати пики.
Пред редицата беше младият ренфаяр, Масарч.
— Какво е това, Масарч? Конна атака в тъмното?
Младият воин сви рамене.
— Подготвяхме се три пъти тази нощ, мезла.
Ток се усмихна на себе си. Беше подхвърлил това презрително обръщение в изблик на самонасмешка преди няколко дни и вече се бе превърнало в почетно. Което, признаваше си той, допадаше на чувството му за ирония. Доближи коня и попита тихо:
— Имаш ли представа какво прави Червената маска, Масарч?
Намръщен поглед и ново свиване на рамене.
— Е — настоя Ток, — това ли е главното съсредоточение на сили? Не? Къде тогава?
— На северозапад, мисля.
— Значи вашето ще бъде заблуждаваща атака?
— Изсвири ли рогът, мезла, ще яздим за кръв.
Ток се извърна и погледна назад към рида. Ледериите щяха да усетят барабанния тътен на копитата и след това щяха да видят силуетите, щом оулите излезеха на билото. А и бяха изкопали трапове — все едно вече чуваше пукота от трошащи се кокали на конски крака и жално цвилене.
— Масарч, не можете да атакувате онези постове…
— Виждаме ги достатъчно добре, за да ги заобиколим…
— Докато конете не почнат да се блъскат.
В първия миг Ток си помисли, че чува вълчи вой, но после внезапният зов се изравни — беше рогът родара на Червената маска.
Масарч вдигна пиката си.
— Препускаш ли с нас, мезла?
„Без седло?“
— Не.
— Дръпни се тогава настрани! Бързо!
Ток срита коня си и докато препускаше пред редицата, видя оулите да приготвят оръжията си над обзетите от трескаво нетърпение коне. Дъхът им излизаше на бели валма в студения въздух. Някъде откъм далечната страна на ледерийския лагер закънтяха оръжия.
Прецени, че Масарч е повел със себе си около седемстотин оулски конници. Срита коня в галоп и успя да се махне от пътя им точно когато те се понесоха напред.
