Вихърът на Жътваря полностью

— И ще го сторят — отвърна Трайбан Гнол, поклони се, изправи се и се обърна към Цеда. — Ханан Мосаг, въпреки всички наши… спорове, нито за миг не се бойте, че ние ледериите ще изоставим нашия император на тези чуждоземни псета. Трябва да се обединим, двамата с вас, и да съберем всичко, което имаме, за да унищожим тези малазанци. Такава наглост трябва да бъде наказана сурово. Истински съюзени, Тайст Едур и ледериите не могат да бъдат победени.

— Да — каза Рулад. — Това е вярно. Стройте армиите в непрекъсната линия пред града — ясно е, че те не разполагат с толкова бойци, за да пробият такова нещо, нали?

— Ваше величество — осмели се да каже Трайбан Гнол, — може би ще е най-добре все пак да понапреднат малко. На запад. По този начин ще можем, ако се наложи, да съберем своите резерви в случай, че се получи пробив. Две отбранителни линии, ваше величество, за по-сигурно.

— Да. Тази тактика е разумна — каза Рулад. — Колко далече оттук са тези малазанци? Колко време имаме?

— Седмици — отвърна Трайбан Гнол.

— Добре. Това е добре. Да, трябва да направим това. Всичкото, както го каза. Цеда! Вие и вашите К’риснан ще минете на подчинение на канцлера…

— Ваше величество, той не е никакъв военен командир…

— Тихо! Чу моята воля, Ханан Мосаг. Опълчиш ли ми се отново, ще заповядам да те набият с камшик.

Ханан Мосаг не трепна от заканата. А и защо ли, в това изтерзано тяло? Ясно беше, че Цеда, бившият магьосник-крал, познава агонията добре. Всъщност понякога като че ли смъртоносната магия, изливаща се през него, превръщаше болката в екстаз и очите на Ханан Мосаг лумваха в трескав огън.

— Ще ви защитим, ваше величество — увери Трайбан Гнол императора. — Помълча достатъчно дълго, след което вдигна ръка, споходен уж от внезапна мисъл. — Императоре, чудя се, може би ще е най-добре да започнем Двубоите? Скоро? Присъствието на поборниците разсейва, дразнещо е за охраната. Имаше инциденти на насилие, нетърпението расте. — Отново замълча, два удара на сърцето, след което добави по-тихо: — Спекулации, ваше величество, че ви е страх да се изправите срещу тях…

Ханан Мосаг изръмжа като звяр:

— Вие сте едно жалко същество, Гнол…

— Нито дума, Цеда! — изсъска Рулад. Петнистото му лице се сгърчи в спазъм. Мечът изскърца отново.

„Да, Рулад, ти разбираш какво е да се боиш от смъртта повече от всекиго от нас. Може би повече от всяко смъртно същество, което този свят е виждал. Но ти не тръпнеш от смътната представа за забвението, нали? Не, за теб, скъпи императоре, смъртта е нещо друго. Никога край, само онова, което предшества поредното изпълнено с болка прераждане. Дори в смъртта ти не можеш да се изгубиш, не можеш да избягаш — някой друг тук освен мен дали наистина схваща чистия ужас на това?“

— Двубоите ще започнат след четири дни — каза императорът. — Канцлер, вашите оценители споразумяха ли се за реда?

— Да, ваше величество. Трима от най-слабите за начало. Вероятно ще убиете и тримата за един ден. Ще ви измъчат, в това можем да сме сигурни, но не прекалено. Вторият ден е запазен за един противник. Маскирана жена. Изключителна бързина, но може би й липсва въображение. Все пак ще е трудна.

— Добре.

— Ваше величество…

— Да? Какво има?

— Двамата, за които говорихме преди. Тартеналът с кремъчния меч. Непобеден от никой друг претендент — всъщност никой вече не смее да се упражнява с него. Има навика да троши кокали.

— Да. Онзи наглият. — Рулад се усмихна. — Но съм се изправял срещу тартенали и преди.

— Но никой не беше с мощта на Карса Орлонг, ваше величество.

— Без значение.

— Може да успее да ви убие, ваше величество. Може би повече от веднъж. Не седем. Тези дни отминаха отдавна. Но може би три или четири пъти. Отредили сме три дни.

— След маскираната жена?

— Не, има други шестима за два дни.

Ханан Мосаг се беше вторачил в канцлера.

— Три дни за този тартенал? На никой шампион досега не са отреждани три дни.

— Все пак моите оценители са единодушни, Цеда. Този е… уникален.

Рулад трепереше отново. Посечен от Карса Орлонг три, четири пъти. „Да, ваше величество, изпитайте чистия ужас на това…“

— Остава още един — каза императорът.

— Да. Икариум. Той ще е последният. Ако не на осмия ден — на деветия.

— А с него колко дни, канцлер?

— Неизвестно, ваше величество.

Той не тренира.

— Тогава откъде знаем как може да се бие?

Трайбан Гнол отново се поклони.

— Ваше величество, това го обсъждахме. Донесението на Варат Таун, потвърдено от спътника на Икариум, Таралак Вийд. А сега, както днес научих, и нещо ново. Нещо съвсем необичайно.

— Какво? Кажи ми!

— Сред отхвърлените претенденти, ваше величество, има един монах от далечен архипелаг. Изглежда, ваше величество, че този монах — и всъщност целият негов народ — почитат един-единствен бог. И този бог не е никой друг, а самият Икариум.

Рулад потръпна, все едно го удариха през лицето. Върхът на меча подскочи от пода и отново издрънча. Парчета мрамор зачаткаха по стъпалата на подиума.

— Ще кръстосвам меч с бог?

Канцлерът сви рамене.