Вихърът на Жътваря полностью

— Да ми изяде кокошките? Сурови?

— Поне им оскуба перата.

— Умрели ли бяха в този момент?

— Хайде да не обсъждаме точно тези подробности, Техол. На всеки му е позволена по някоя грешчица.

— Горките ми галеничета — проплака Техол и погледна накриво натъпканата възглавница на Ублала Пунг в единия край на рогозката, служеща за постеля на тартенала.

— Не бяха галеничета.

Той изгледа с присвити очи бившата си учителка.

— Май си спомням как надълго и широко ни говореше за ужасите на прагматизма, през цялата история. Но какво чувам сега от тебе, Джанат? „Не бяха галеничета.“ Декларативно твърдение, изречено с най-прагматичен тон. Сякаш със самите думи можеш да пречистиш онова, което трябва да е било акт на брутално птицеубийство.

— Ублала Пунг има повече стомаси от теб и мен взети заедно. Те трябва да се пълнят, Техол.

— О? — Той сложи ръце на бедрата си — всъщност за да се увери, че иглата държи одеялото на мястото му, жегнат от спомена за онова най-публично излагане преди седмица. — О? — отново попита Техол и добави: — И какво, казано точно и прагматично, не й беше наред на моята прословута Зърниста супа?

— Беше зърниста.

— С намек за най-дискретен букет от аромати, който може да се култивира само в грижливо събрана подова смет, особено от под, по който са цвъкали гладни кокошки.

Тя го зяпна.

— Не говориш сериозно, нали? Наистина ли беше пясък от пода? Този под?

— Това едва ли е повод за такова стъписано изражение, Джанат. Разбира се — подхвърли той безцеремонно и отиде до оцапаната с кръв възглавница, — творческата кулинария налага определена деликатност на небцето, култура на възприятие… — Изрита възглавницата и тя изкудкудяка.

Техол се обърна рязко и изгледа с гняв Ублала Пунг, който седеше подпрял гръб на стената и с наведена глава.

— Пазех си една за после — изломоти гигантът.

— Оскубана или неоскубана?

— Ами, вътре е да й е топло.

Техол отново погледна Джанат и възкликна:

— Виждаш ли? Виждаш ли, Джанат? Видя ли най-после?

— Какво да видя?

— Убийствения склон на прагматизма, драга ми госпожо учителко. Самото доказателство за вашите аргументи преди толкова години. Историята на безчувствените рационализирания на Ублала Пунг — стига човек да може да нарече нещо, ставащо в този череп, рационално — които водят — и, смея да добавя, и неизброими, нищо не подозиращи кокошки — до неизбежната, нечувана крайност на… на окаяна голота в една възглавница!

Тя вдигна вежди.

— Хм, онази сцена миналата седмица наистина те е уязвила, нали?

— Не ставай глупава, Джанат.

Ублала беше изплезил език — огромно пъпчиво парче месо — и се опитваше да го огледа, очите му се кръстосваха от усилие.

— Сега пък какво правиш? — попита ядосано Техол.

Езикът се прибра и Ублала примига няколко пъти да си оправи очите.

— Поряза ме един клюн.

— Ял си им клюновете?

— По е лесно да почнеш от главата. Не се мятат толкова без глави.

— Нима?

Ублала Пунг кимна.

— И предполагам, че смяташ това за милостиво?

— Какво?

— Не, разбира се — сопна се Техол. — Просто е прагматично: „О, мен ме ядат. Но всичко е наред. Нямам глава!“

Ублала го изгледа намръщено.

— Никой не те яде, Техол. И главата ти си е още на мястото — виждам я.

— Говорех за кокошките.

— Но те не говорят ледерийски.

— Няма да ми ядеш последните кокошки.

— А тази във възглавницата, Техол? Искаш ли си я? Перата й може да порастат отново, макар че може да хване настинка или нещо такова. Мога да ти я върна, ако искаш.

— Щедро от твоя страна, Ублала, но не. Отърви я от мизерията, но внимавай с клюна. Междувременно обаче трябва да се организираш — трябваше да напуснеш преди няколко дни в края на краищата, нали?

— Не искам да ида на островите — отвърна Ублала и задраска смутено с олющен нокът по пръстта на пода. — Обадих се. Това е достатъчно, нали? Обадих се.

Техол сви рамене.

— Щом е достатъчно, така да е. Нали, Джанат? Ама разбира се, стой си с нас, само че сега ще трябва да идеш да намериш храна. За всички ни. Ловна експедиция, и няма да е лесно, Ублала. Изобщо няма да е лесно. По реката не е идвал кораб с продоволствие вече от няколко дни и хората са започнали да трупат запаси все едно, че предстои някакво ужасно бедствие. Тъй че, както казах, Ублала, няма да е лесно. И колкото и да ми е неприятно да го призная, има хора, които не мислят, че можеш да успееш.

Ублала Пунг вдигна рязко глава, с пламък в очите.

— Кой? Кой?

Четирите кокошки спряха да щъкат и кривнаха глави в унисон.

— По-добре да не казвам — каза Техол. — Все едно, трябва ни храна.

Тартеналът вече се беше изправил, главата му изпращя в тавана, преди той да заеме обичайната си изгърбена поза вътре. Прах от вар се посипа по косата му, понесе се надолу и поръси пода. Кокошките заподскачаха и се струпаха около краката му.

— Ако се провалиш, ще трябва да почнем да ядем, ъъ, вар.

— Варта е отровна — изтъкна Джанат.

— А кокошата тор не е ли? Да не би да чух, че се оплакваш, след като ми изсърба супата?

— Изобщо не я изсърбах, плюех я обратно.