Вихърът на Жътваря полностью

— Е, дадохте ми имената си, тъй че ви поздравявам с добре дошли при Бентракт Имасс. Хайде, Улшун Прал гори от желание да ви срещне.

Обърна се и тръгна.

Тръгнаха след него. Хедж даде знак на Бързия Бен да се приближи и заговори много тихо:

— Това дърво в кожите стоеше на руините на мъртъв град, Бързак, все едно че е някой проклет от Гуглата принц.

— Град на Мекрос — измърмори магът.

— Да де, това го разбрах. Къде е океанът тогава? Добре, че не съм видял вълната, която го е донесла тук.

— Богове и Древни богове, Хедж. Подритвали са го насам-натам, бас държа. И някой и друг Джагът може би. Утаечната магия тук е ужасна. Не само Имасс. Повече Джагът, отколкото Имасс, всъщност. И… други работи.

— Бързия Бен Делат, ясен като бял ден както винаги.

— Ти наистина ли държиш да знаеш защо Котильон ни прати тук?

— Не. Само това, че го знам, ще ме оплете в паяжината му, а няма да играя за никакъв бог.

— А аз играя ли, Хедж?

Сапьорът се ухили.

— Да, ама ти играеш и после играеш.

— Руд има право, между другото.

— За кое?

— За кървенето ти. Прилича на женско.

— Гуглата небесен, Бързак…

— Е, тук вече се изложи, Хедж. Какво ще търси Качулатия в „небето“? Колко точно дълбока беше дупката, от която изпълзя? И по-важното, защо?

— Вгорчи ли те компанията ми вече? Знаеш ли, тебе най-малко те харесвах. Даже Тротс…

— Сега кой играе?

— По-добре изобщо да не знаем защо сме тук, това се опитвам да кажа.

— Спокойно. Вече се досетих, Хедж. И ще ти кажа нещо, което може да те изненада. Не само аз нямам никакъв проблем с това, че си тук — и Котильон няма.

— Копеле! Вие какво, да не би гълъбчета да си пращате с Котильон?

— Не казвам, че Котильон знае каквото и да било за теб, Хедж. Просто казвам, че и да знаеше, нямаше да има проблем. Както и Сенкотрон…

— Богове долни!

— Успокой се!

— С теб е невъзможно, Бързак. Никога не е било и никога няма да бъде! Гуглата да ме вземе, призрак съм и въпреки това съм нервен!

— Никога не си го давал по-спокойно, нали? Човек би си помислил, че умирането ще те е променило малко, но май не.

— Смешно. Ха-ха.

Наближиха гробните могили и Бързия Бен изсумтя:

— Мекрос май не са преживели ритника.

— Мъртъв или не, и ти щеше да си нервен, ако носеше на гърба си торба проклетии.

— Проклет да си, Хедж — ама това в ръката ти преди малко наистина ли беше проклетия! Когато драконът…

— Да, Бързак, така че дръжте котетата по-настрана, да не взема да се спъна и да си изкълча глезена примерно. И престани да ми говориш за Сенкотрон и Котильон.

— Торба, пълна с проклетии! Е, сега аз съм нервен — ти може да си умрял, но аз не съм!

— Точно така.

— И и аз съжалявам, че Фид не е тук. Вместо теб.

— Е това вече не беше учтиво да го казваш! Нараняваш ми чувствата. Все едно. Исках само да ти кажа за оная Т’лан Имасс, дето пътувах с нея известно време.

— Какво стана с нея? Чакай да се сетя: гръмнал си я.

— Адски си прав, Бързак. Понеже влачеше вериги. Тежки.

— Сакатия бог? Окования?

— Да. Всички искат да се забъркат в играта тука.

— Би било грешка — заяви магьосникът. Вече вървяха към гола скална стена, над която се виеха тънки струи дим. — Сакатия ще го превъзхождат сериозно.

— Високо мнение имаш за себе си, а? Някои неща изобщо не се променят.

— Не аз, идиот. Имах предвид Менандори. Майката на Руд Елале.

Хедж смъкна коженото си кепе и заскуба малкото останала му коса.

— Ей това ме побърква! Ти! Такива неща, и просто ги хвърляш ей така като една голяма миризлива купчина от… ох! — Пусна косата си. — Ей, ама това боли бе!

— Дръпна ли достатъчно силно да закърви, Хедж?

Хедж го изгледа ядосано. Магът се подсмихваше.

— Виж, Бързак, всичко това щеше да е чудесно, ако се канех да си вдигна къща тука, да насадя малко гулия и да си гледам емлава за меката им козина, или нещо такова. Но проклет да съм, аз само минавам оттук, нали? И като изляза от другата страна, пак ще съм призрак, а това е нещо, с което трябва да свиквам, да си стоя свикнал.

Бързия Бен сви рамене.

— Престани да си скубеш косата и всичко ще е наред.

Двете емлава бяха пораснали и вече бяха станали достатъчно силни, за да извадят от равновесие Трул Сенгар, когато напънаха ремъците. Гледаха Хедж, към когото изпитваха безумна омраза. Трул ги задърпа след себе си — винаги се получаваше по-добре, когато сапьорът вървеше отпред, а не да се мотае най-отзад като сега.

Онрак, забелязал борбата им, бързо се обърна и шибна по един шамар по плоските им чела. Уплашени, малките спряха да се дърпат и заситниха, навели глави.

— Майка им щеше да направи същото — поясни Онрак.

— Лапата на дисциплината — усмихна се Трул. — Чудя се, можем ли да мислим същото и за водача ни ей там.

Руд Елале беше на десет крачки пред тях — можеше сигурно да ги чуе, а може би — не.

— Да, обща кръв имат — каза Онрак. — Пролича си, когато стояха един до друг. А щом в майката има кръв на Елейнт, и в сина има.

— Соултейкън?

— Да.

— Интересно, той дали е предвидил това усложнение? — Имаше предвид Котильон, като каза „той“.