Вихърът на Жътваря полностью

— Виж го Скълдет, Бадан. Войник, на когото самият Тути му даде името първия ден на остров Малаз, а още не знам — на шега ли беше? Скълдет още не е пуснал кръв, ако не броим комарите, а пък тази кръв си е негова. Освен това, Бадан Грук, ти си имаш тук нещо като далхонийски висш съвет и вашите безлунни сенки като че ли всяват свещен ужас у едурите, все едно сте призраци, и понякога и аз почвам да се чудя как успявате да изчезнете в тъмното. Все едно, ти, Неп Фъроу, Релико и Нелер, и Страп Мъл, и Мълван Дрийдър ей там, и, добре де, дошли сме да се бием, нали? Тогава да се бием.

„Ти може и за това да си дошъл, Праймли. Аз само се опитвам да остана жив.“ Бадан Грук изгледа мълчаливо двамата, след което бавно се изправи — стигаше само до рамото на Праймли — и издърпа двуръчния си сърповиден меч от сбруята от сърнешка кожа на широкия си гръб. Намести в дланите си тежката костена дръжка и огледа остриетата отатарал, набити от двете страни на извития бивен. Ветбела се наричаше оръжието на родния му език, Целуващия кости, остриетата бяха дълги само колкото да докоснат дългите кости на краката на обикновен воин, тъй като тези бедрени кости бяха ценен трофей, излъскваха се и резбоваха със сцени от славната смърт на притежателя им — и всеки воин, домогващ се до сърцето на жена, трябваше да положи немалко такива на прага на родната й колиба като доказателство за мъжествеността и куража си.

„Така и не успях да го използвам това, нали? Нито една бедрена кост, която да покажа на Синтър.“

— Време е да събираме трофеи — каза Бадан.

На петнайсет крачки от тях Хъни сръга Ским.

— Любима, май ще мятаме острилки с тебе днес.

— Престани да ме наричаш така — с досада отвърна сапьорката, но видя как Бадан Грук се запъти към Ръфъл и видя как ефрейтор Хънт се върна по пътеката да прибере ефрейтора на Четвърто, Правалак Рим, който им пазеше задниците с Шоули и Дроуфърст. И много скоро войниците се раздвижиха, и тя видя как заизваждаха оръжия, застягаха броня, занагласяха шлемове, и най-сетне изсумтя. — Добре, Хъни4… Гуглата да ме вземе, колко мразя да го казвам това. Май си го надушил точно…

— Само ми позволи да го докажа…

— Никога няма да ми разтвориш краката, Хъни. Защо не се примириш с това?

— Що за гадно отношение — измърмори сапьорът на Десето, докато зареждаше арбалета си. — Виж, Кисуеър, тя беше…

— Беше й толкова писнало от свалките ти, Хъни, че отиде и се гръмна — взе и сестра си с нея при това. И вече съжалявам, че не бях с тях. — След което стана и забърза към Неп Фъроу.

Старият далхонийски маг отвори едното си жълтеникаво око и примижа към нея. Като видя острилките в ръцете й, опули и двете.

— Арш от мене, жено!

— Спокойно, тръгваме на бой. Останало ли е нещо в онзи твой повехнал папур?

— Какво?

— Магия, Неп, магия — идва от блекерите в мъжете. Всяка жена го знае. — Тя му намигна.

— Дразниш ме, жено! Арш от мен!

— Няма да се аршна от теб, Неп, докато не благословиш тия две муниции тука.

— Да гословя тез глинени топки? Луда ли си, жено? Миналия път като го направих…

— Гръмнаха се, да. Синтър и Кисуеър. На парчета, но чисто и бързо, нали? Слушай, това е единственият начин да се отърва от ухажването на Хъни. Не, сериозно, искам едно от щастливите ти проклятия или проклети благословии. Моля те, Неп…

— Марш от мене!

Релико, който беше с половин педя по-нисък и от сержанта си и според твърдението на самия Тути — най-дребният тежък пехотинец в историята на Малазанската империя, се надигна с пъшкане, извади късия си меч и затегна щита на място. После се обърна към Вастли Бланк5.

— Пак е време.

Огромният сети, който още седеше на мекия мъх, вдигна глава.

— Ъъ?

— Пак бой.

— Къде?

— Ние. Ние ще се бием, Вастли. Помниш ли Ю’Гатан?

— Не.

— Е, няма да е като Ю’Гатан. По-скоро като вчера, само че по-тежко. Помниш ли вчера?

Вастли го изгледа зяпнал, после се изсмя с бавното си ха-ха-ха и отвърна:

— Вчера ли? Вчера го помня, да!

— Тогава си взимай меча и изтрий калта от него, Вастли. И си хвани щита — не моя, твоя, на гърба ти. Да, завърти го. Точно така — не, мечът в другата ръка. Идеално. Готов ли си?

— Кого да убивам?

— Скоро ще ти покажа.

— Добре.

— Мен ако питаш, сетите не бива да се чифтосват с бедерини.

— К’во?

— Шега, Вастли.

— А. Ха-ха-ха. Ха!

— Давай да тръгваме с Лукбек — ние сме в челото.

— Лукбек6 и в челото?

— Той винаги е в челото за такива неща, Вастли.

— О. Добре.

— Дроуфърст и Шоули са зад нас, ясно? Като вчера.

— Добре. Релико, какво стана вчера?

Страп Мъл пристъпи до Нелер и двамата изгледаха накриво ефрейтора си Правалак Рим, който тъкмо отпращаше Дроуфърст и Шоули при другите тежки.

Двамата си заговориха на родния далхонийски.

— Разбито сърце — рече Страп.

— Разбито не, ами разбито — съгласи се Нелер.

— Кисуеър, хубава беше.

— Хубава не, ами хубава.

— Но… както казва Бадан.

— Както казва той, да.

— И толкова, това казва той.