И тя видя, пред всички тях, най-неочаквана гледка. Черна вулканична пепел под необятно и почти също толкова черно небе въпреки най-малкото три слънца, които грееха високо над главите им. А по тази необятна сурова равнина, разпръснати във всички посоки, ужасяващо много… дракони.
Изгърбени, неподвижни. Десетки… стотици.
И чу тъжния шепот на Кетъл.
— Удинаас! Те всички са мъртви!
Клип, застанал на двайсет крачки напред, се обърна към тях. Верижката се завъртя и се стегна и той се поклони.
— Добре дошли, мои скъпи приятели, в Старвалд Демелайн.
Гаскарал Траум беше първият войник в армията на Атри-Преда Биват, който тази сутрин отне живот. Едър мъж, със смътни нишки тартеналска кръв в жилите, предната нощ той беше вдигнал палатката си на четиридесет крачки от лагера на Тайст Едур. Вътре беше запалил малък светилник и бе изпънал походното си одеяло над вързопите с дрехи, резервните ботуши и резервния шлем. След това го бе поставил до себе си, на страната откъм палатките на едурите, и бе оставил фитилът да изпие и последната капка масло, докато тъмното в палатката не стана като това отвън.
Когато се процеди първият предутринен светлик, Гаскарал Траум извади нож и сряза страната на палатката до себе си, после безшумно се измъкна в мократа трева и замря там неподвижно.
А когато видя онова, за което бе изчаквал, запълзя по мократа земя. Дъждът все още барабанеше по старото морско дъно на К’юсон Тапи — там, където ги очакваха омразните оули — и въздухът миришеше на кал. Макар и едър, Гаскарал можеше да се движи като призрак. Стигна до първата редица едурски палатки, спря за миг със затаен дъх, после безшумно навлезе в лагера.
Палатката на Надзорник Брол Хандар бе разположена в центъра, но без охрана. Платнището на входа не беше завързано. Водата от току-що спрелия дъжд се стичаше като сълзи по промазаното платно, сбираше се на локвички около предния пилон и в дълбоките отпечатъци от стъпки около входа.
Гаскарал пъхна ножа под горната си риза и изтри с мръсния плат дръжката и лявата си ръка — дланта и пръстите, — преди отново да извади оръжието. След това се промъкна безшумно в палатката.
Вътре цареше сумрак. Чу тежко дишане. И видя в отсрещния край нара на Надзорника. Брол Хандар спеше на гръб. Кожите, с които се беше завил, се бяха смъкнали на пода. На лицето и гърдите му тъмна сянка.
Лъсна черно желязно острие, издадено от наточения ръб.
Гаскарал Траум се хвърли мълниеносно напред.
Фигурата, застанала над Брол Хандар, се извъртя, но не навреме — ножът на Гаскарал потъна дълбоко, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето на убиеца.
Черната кама падна и се заби в пода, а Гаскарал пое тежестта на тялото, когато убиецът се смъкна с последна тиха въздишка.
Телохранителят фаворит на Атри-Преда Биват — избран да пази Надзорника точно от подобна опасност — замръзна за миг, без да откъсва очи от лицето на Брол Хандар, от дъха на едура. Не се беше събудил. И това беше добре. Много добре.
Приведен под тежестта на мъртвия убиец, Гаскарал бавно прибра ножа в канията, след това посегна и вдигна черната кама. Сигурен беше, че това е последният кучи син. Всичко седем, макар само двама преди този да бяха успели да се доближат толкова, че да се опитат да убият Брол — и тези два опита бяха в разгара на битка. Летур Аникт беше изключително усърден човек, склонен беше на голяма щедрост, за да гарантира, че желанията му ще бъдат удовлетворени. Не и този път, уви.
Гаскарал се наведе още малко, преметна трупа през рамо и тихо застъпва към отвора на палатката.
Под тежките навъсени облаци и започналия наново дъжд Гаскарал Траум бързо закрачи към ледерийската страна на лагера. Тялото можеше да остане в палатката му — наближаващият ден щеше да е ден за битка, което означаваше много бъркотия и много възможности да се отърве от трупа.
Беше донякъде притеснен обаче. Никога не беше добре да не спиш в нощта преди битка. Но той открай време вярваше на инстинктите си — все едно можеше да надуши приближаването на убиец, все едно можеше да влиза в умовете им. Необичайният синхрон със сигурност доказваше таланта му — още няколко мига забавяне преди малко и щеше да се окаже много закъснял…
Понякога, разбира се, инстинктите ги нямаше…
