Той посегна под мишницата си с лявата ръка, измъкна пистолета и извади пълнителя. Пъхна го в джоба на ризата си, след което изхвърли патрона от цевта, хвана го във въздуха и прибра и него в джоба.
— Това устройва ли те?
Момчето го гледа няколко секунди, после извади от джоба си клетъчен телефон и набра някакъв номер. Единият от мъжете на пост пред ресторанта отговори.
— Обажда се Рики. Те са — каза момчето. — Съдия-изпълнителят е с оръжие, но го изпразни. — Слуша няколко секунди и кимна. Единият от двамата пазачи до вратата на ресторанта махна на Файърстоун да влизат.
— Благодаря — кимна Файърстоун на младия пазач, подкара колата по заскрежения път, зави и паркира срещу магистралата.
— В случай че ни се наложи да се спасяваме с бягство — обясни той.
Вейл се размърда неспокойно на седалката.
— Наложи ли ни се да се спасяваме с бягство, едва ли ще стигнем до колата.
— Те нямат намерение да започват войната тук и сега — каза Файърстоун, докато вървяха към ресторанта. Подметките им скърцаха по скрежа.
— Гарантираш ли го?
— Нищо в живота не е гарантирано.
— Все гледаш да ме успокоиш, нали, Сам?
Съдия-изпълнителят се усмихна.
— По дяволите, след години ще има да разказваш на внуците си за този ден.
— Това ще е голяма работа, наистина. Нямам деца, да не говорим за внуци.
— Никога не е късно да започнеш.
— Аз съм градско момче, Сам. Не съм издялан от онзи материал, от който правят героите на Дивия запад.
— И за това никога не е късно. Освен това ти си много чаровен, Мартин. Брат вълк го потвърди.
— Може би не си го разбрал правилно.
— Едва ли.
Съдия-изпълнителят извади тютюн за дъвчене и пъхна малко зад долната си устна.
— Що за промяна става с теб, Сам. Говориш като Били Хлапето, дъвчеш тютюн…
— Родното ми място е, а и аз бързо влизам в релси. Искаш ли да подъвчеш?
— Не, благодаря, и без това се мъча да откажа цигарите. Колко ли хора е довел със себе си Енгстрьом?
— Най-малко петнадесет или двадесет, ако съдим по колите.
— Доста гадно съотношение.
— Ти раздаваш картите. Разиграй наивника.
Пред входа двамата мъже ги спряха, но още преди да отворят уста, Файърстоун извади пистолета си, издърпа затвора му и го поднесе под очите им.
— И въпреки това пак се налага да ви обискираме, сър — каза учтиво единият от пазачите. Беше як мъж, прехвърли тридесетте, със защитни панталони и тежко кожено яке със сержантски нашивки на ръкава.
— Генерала въоръжен ли е? — попита Вейл преди мъжът да се заеме с него. Въпросът му направо изуми Файърстоун и здравата изненада сержанта.
— Какво искате да кажете? — попита колебливо сержантът.
— Ако вие нямате вяра на думата на един генерален прокурор на САЩ, тогава ние ще трябва да претърсим Генерала.
— Не мисля така.
— Тогава или отворете вратата, или си тръгваме.
Сержантът го изгледа с убийствена злоба, пресмятайки всички варианти.
— Тук е доста студено, сержант. Решавайте, но не се бавете много.
Сержантът поклати глава, но накрая отвори. Вейл влезе пръв и застана до прага. Помещението беше ниско, с Г-образна форма, с плот и грил вдясно и маси и сепарета пред него. Единствената светлина идваше през прозорците. Докато очите му се нагодят към здрача, Вейл зърна глава на лос и препарирана пъстърва, закачени на стената. До вратата имаше забити половин дузина куки със стари подкови, накачени върху тях. Ухаеше на кафе и току-що изпържен бекон.
Масите пред него бяха празни, освен една, заета от двама мъже. Единият беше мършав като плашило, другият беше месест, с мормонска брада, и носеше слънчеви очила дори и в затъмнения ъгъл. Плотът беше отрупан с мъже в защитни костюми — или седяха на столчетата, или стояха прави. Нисък, набит мъж с мрачно изражение и вензели на полковник на ръкава на якето пристъпи напред и каза:
— Господа, аз съм полковник Шрак. Погледна зад рамото на Вейл и кимна на Файърстоун. — Генералът желае да разговаря с господин Вейл насаме. Господин Файърстоун, ние с вас можем да поседнем, ако нямате нищо против.
— Чудесно — каза Вейл.
— Ей сега ще предам на Генерала, че сте пристигнали.
Шрак отиде в едно ъглово сепаре и заговори на един плешив мъж с островърха глава, който бе седнал с гръб към входа. Това беше Енгстрьом. Файърстоун се приведе към Вейл и прошепна:
— Дотук ги изброих шестнадесет души, включително Шрак, Мецингер, Ренц, Болинджър, Рейни и Генерала.
— Цялата банда, и всички в униформа.
— Ти беше прав, явно обича да се изхвърля.
Шрак се върна при тях.
— Последвайте ме, господин Вейл.
Поведе го към ъгловото сепаре, където седеше Генерала. Той се оказа по-едър, отколкото си го бе представял Вейл, и с по-младежки вид. Беше в отлична форма, с широки плещи и дебел врат, съвсем плешив, с гъсти черни вежди, закриващи дълбоко хлътнали, гневни очи, които се впиха във Вейл. Той се изправи и ръката му стисна ръката на Вейл така, както змия стиска заек в прегръдката си.
— За мен е удоволствие, господин Вейл — изрече той с толкова дрезгав глас, като че ли страдаше от вечен фарингит.
— За мен също, генерале.
— Заповядайте, седнете. Искате ли някаква закуска? Кафе?
— Само кафе, благодаря.
