Владетелят на Ада полностью

— Този, който го наема. Може би извършителят е получил ново име, нова самоличност, хубава сума и да са го изпратили да им свърши работата. Може би е свършил някъде нещо и после се е прибрал в Щатите. След като искате да се свържете с него, намирате един телефонен номер. Това е някакъв телефонен секретар някъде в някоя мухлясала канцелария в някоя затънтена сграда. Той звъни на номера си от някой уличен автомат и прослушва съобщенията, записани на секретаря, след което си избира кои поръчки може да поеме. Никакви имена, никакви адреси. Парите се депозират в някаква офшорна сметка някъде на майната си. Всичко е много кратко и делово.

— Това направо ми звучи като достоверна информация, полковник. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете нищо повече?

— Не мога да ви кажа онова, което не знам. А аз не знам какво се е случило. Проектът „Фантом“ никога не е съществувал. Никога не е имало отряди „Спектър“. И армията ги е погребала грижливо завинаги, за да е сигурна, че никога няма да възкръснат.

— Но защо тогава се съгласихте да разговаряте с мен?

— Оттогава минаха повече от тридесет години, синко. Някои вероятно са загинали в далечни земи, застреляни или измъчвани до смърт. Или може би просто са прегорели и когато са проумели, че вече не ги бива за нищо, са извадили стария служебен 45-и калибър и са захапали дулото.

— Все някой би трябвало да има номера на този телефонен секретар.

— Е, това беше просто начин на изразяване. Тия дни начинът сигурно е много по-модерен, с всички тия компютри и какво ли още не.

Латимор се опита да подреди всичко чуто до този момент от полковника. Само един човек от Спектър Едно беше умрял, но двама бяха изчезнали. Дженингс и Туни. Но онзи, който бе умрял, не е бил убит. Господи, Граймс беше като всички останали — те никога не даваха пряк отговор. Питай ги какво е времето навън и ще ти кажат името на метеороложката от Канал 6.

— Е, благодаря ви — каза той. — Предполагам, че ще направя проверка с погребалната служба във Вашингтон.

Старецът го гледаше усмихнат. Цигарата му бе изгоряла до филтъра. Той я сложи нежно в пепелника и я загледа тъжно, все едно че виждаше приятел в ковчега му в погребален дом.

Миг преди Латимор да дръпне дръжката на вратата, полковникът го повика.

— Млади Харисън…

— Да, сър?

— Само не забравяйте, че това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.

Форт Уейн, сряда, 9 часът и 25 минути, централно стандартно време

Гърбът на Рон Камбъл го болеше страшно. От две седмици кръстосваха областта около Уапаконета и вече започваше да му писва. Партньорът му, Ед Флорес, се бе свил на съседната седалка и смучеше захарно петле. Това го предпазваше от болките в корема. Флорес бе отказал цигарите преди четири месеца и вече започваше да влиза в релси, след като бе прекарал цялото това време в мърморене и оплакване от всичко. Захарните петлета, които смучеше непрестанно, бяха добавили пет килограма към и без това пълното му тяло.

Той измъкна захарното петле от устата си за време, достатъчно, за да произнесе:

— Как се казваше това? — и да го напъха отново в устата си.

— Търки Ран.

— Господи! Наистина преровихме и дъното.

— Стигнахме до грунтовите писти и паркингите.

— Няма да можем да му хванем спатиите на този тип, казвам ти.

— Как не ти омръзна да повтаряш все едно и също, Ед. Не ти ли омръзна?

— Тъкмо сега не мога да спра. Шансовете са на моя страна — отвърна Флорес. — Няма начин да не позная поне веднъж. — Той посочи надясно. — Ето я. По дяволите, ама това са само два хангара и един навес.

— Прилича ми да имат и сигнализационни светлини за кацане.

— Браво, ти си бил гений бе!

Свиха по един тесен черен път и паркираха до нещо, което се опитваше да мине за терминал. Близо до вратата имаше паркирани три черни автомобила, а от другата страна на сградата имаше две по-стари коли. Висок мършав младеж бърникаше нещо в двигателя на едномоторен самолет. Носеше работен комбинезон, а на рамото си бе преметнал омаслена хавлия.

— Задръж за минута — каза Камбъл на Флорес, слезе пръв и се приближи до механика, който го изгледа през рамо и кимна.

— Здравейте — поздрави Камбъл. — Можете ли да ни отделите минутка?

— Да, какво има?

Камбъл му протегна портфейла си с удостоверението за самоличност.

— ФБР. Казвам се Рон Камбъл. Това е партньорът ми, Ед Флорес.

— Да, сър. Аз съм Джо Бушкин. — Той понечи да протегне ръката си, но спря. — Да не ви изцапам.

— Няма проблем, господин Бушкин. Тук ли работите?

— Да, сър. Наливам бензин, върша монтьорска работа. Имам десетина редовни клиенти.

— През нощта сигурно кацат доста, нали?

— Ами! Нямаме терминал като хората, само едно кафе, телефонен автомат, няколко сепарета и едно радио за метеопрогнозите. „Мидуест Ренталс“ имат кабинка вътре, но Хенри обикновено затваря доста рано, освен ако не му се обадите предварително. Хенри Гошен.

— Господин Бушкин, опитваме се да открием самолет, който може да е кацнал тук на шестнадесети, преди две седмици. Трябва да е бил светъл на цвят, двумоторен.