— Вие сте щедрият, нали се жертвахте заради нас. Никога не съм виждала такава смелост.
— Бях в ръцете на Бога — каза той и седна в леглото. Чаршафът се плъзна до кръста му.
Тя се втренчи в мускулестите му ръце и гърди и усети познатия пламък под стомаха си. Той се разтрепери и тя пристъпи до него и ръцете й се плъзнаха по коравото му тяло.
— Господ ме благослови тази нощ — каза той и хвана ръцете й. — Бях осветен, също както и ти.
Ръцете й трепереха, но не от страх, а от очакване.
Той плъзна ръцете си по нейните към раменете й и после опипа шията и бузите й, пръстите му погалиха устните й. Усещаше как лудо бие сърцето й. Привлече я много нежно към себе си, усети коравите й гърди, долови как дъхът й секва. Ръцете му я обгърнаха.
— Ще те благословя така, както бях благословен и аз — прошепна той. — Ще те помажа със семето си и ще споделя любовта Господня с теб.
И я придърпа на леглото.
Шефийлд, Илинойс, бе на шестдесет мили южно от Чикаго — заможно градче с над седем хиляди жители, повечето от средната класа и нагоре, които или ходеха на работа в града всеки ден, или работеха в проспериращата електронна индустрия, която им осигуряваше по-висок от средния доход. Самото градче бе запазило вида си от петдесетте години — главна улица с магазини и фирми на местни бизнесмени, подкрепяни от местните жители. На няколко мили от града имаше търговски център и голяма закусвалня, но хората от Шефийлд бяха лоялни и посещаваха само магазините на съседите и приятелите си. В Шефийлд престъпността беше почти непозната — истински анахронизъм в края на деветдесетте: градче, опитващо се да съхрани историята си и моралните ценности, които прогресът така безжалостно бе прегазил.
Беше съвършено място за съдебен процес, макар че местните жители бяха повече от отегчени от представителите на пресата, плъзнали навред и изпълнили до пръсване стария четириетажен хотел, мотелите в предградията и трите скъпи ресторанта в центъра. Фургоните на екипите от телевизиите със сателитните чинии, монтирани по покривите, задръстваха местата за паркиране около сградата на съда — старо здание, наскоро отпразнувало стотния си рожден ден.
Кафето на Шефийлд се бе превърнало в командния пункт на медиите. Те го изпълваха от край до край, пиеха кафе и съставяха специалните си новинарски емисии. Местните жители първоначално горчиво се оплакваха, че пришълците били взели връх, но сега, в навечерието на съдебния процес, те също прииждаха и се смесваха с пресата, заслушани в теориите и слуховете, заразени от възбудата покрай най-голямото събитие в историята на градчето. Шестнайсетте съдебни заседатели и заместници, които трябваше да се уединят със започването на процеса, се ползваха със статуса на местни знаменитости.
Джак Конърман седеше на една масичка в ъгъла на кафето, откъдето се откриваше гледка към сградата на съда. Писателят беше в Шефийлд от два дни, като през цялото време разговаряше с местните жители, попивайки местния колорит. Масичката беше покрита с бележници, местни вестници и един линиран бележник, в който той нахвърляше бележките си. Така дълбоко бе потънал в работа, че не видя високата жена, която влезе в ресторанта, огледа се и тръгна към масата му.
— Джак Конърман?
Стреснат, той вдигна глава и смъкна старомодните си очила в рогови рамки. Веднага я позна. Издокарана в черен костюм и бяла копринена блуза, тя беше направо зашеметяваща; още по-красива на живо, не толкова официална, може би, и по-нежна, отколкото изглеждаше на телевизионния екран. Носеше горскозелено кожено куфарче.
— Госпожице Азимур — каза той, стана и протегна ръка. В ръкостискането й нямаше нищо нежно, между другото.
— Съжалявам, че ви прекъсвам работата. Нещо спешно ли имате да предавате?
— Не.
— Добре. Мога ли да ви направя компания за минутка?
— Моля.
Тя седна срещу него и се усмихна, хвърляйки поглед върху масичката. Той събра бележниците и листовете на купчина и захлупи бележника най-отгоре.
— Не беше необходимо да го правите заради мен — каза тя.
— Масичката не е моя частна собственост — захили се той момчешки. Беше слаб мъж със сивееща коса и младежко лице, което опровергаваше календарните му четиридесет и осем години. Беше облечен небрежно в омачкан поплинов костюм и бледосиня риза с широко отворена яка.
— Как е храната? — попита тя, разтваряйки менюто. — Умирам от глад. Това, дето го сервират по авиолиниите, скоро вече и прасетата няма да го ядат. — В гласа й имаше следа от британски акцент.
— Също както готвеше мама — каза той. — Направо страхотна.
Тя махна на сервитьорката и си поръча.
— Пристигнах само преди час — продължи тя. — Не можах да си намеря стая в хотела. Запазили са ми ъгълче в мотел „Сънфлауър“, някъде из Канзас.
Той се изсмя.
— Вие сте разглезена. Това е само на петнадесет минути път от градчето. В хотела май не се впечатлиха от ранга ви, а?
— Не мисля, че до този момент някой тук е чувал за „Уърлд Уайд Нюз“. — Тя поклати глава. — Умирам да съм на мястото на събитието.
