— Отиваме на север — каза ѝ с равен тон Норин, после се усмихна на Ал Сорна. — Панаирът във Варинсхолд ще е също толкова доходоносен.
— Ще си платим за пътя — каза Вейлин на Елора.
— И дума да не става, милорд — възрази Норин. — Стига ни, че мечът ти ще е на наша страна. При толкова разбойници напоследък…
— Като говорим за това, попаднахме на последното им дело. На няколко мили назад по пътя. Семейство, ограбено и убито. Всъщност точно затова дойдохме тук, да въздадем справедливост. Да сте забелязали някой подозрителен?
Норин се замисли.
— В кръчмата, днес следобед. Шумна групичка. Дрипави, но имаха пари за бира. Нямаше да им обърна внимание, но единият имаше златен пръстен на верижка около врата си. Малък пръстен, женски по-скоро, не че съм голям специалист по бижутата. Вдигна се врява, когато кръчмарят отказа да им продаде една от дъщерите си. Намеси се стражата и им каза или да си налягат парцалите, или да се махат от градчето. На миля надолу по реката има лагер на скитници. Ако не са се върнали в гората, най-вероятно ще ги намерим там.
При последното изречение Елора се напрегна видимо, явно заради множественото число в първо лице.
— Ако са пили много, значи тази нощ ще спят — каза Ал Сорна. — И утре заран ще са на същото място. Трябва да си платят за стореното, но това означава да съобщим на градската стража, а аз се надявах да не привличам излишно внимание към себе си.
— Има и други начини да се въздаде справедливост, милорд — изтъкна Норин. — Ако си спомням правилно, имаше времена, когато редовно наказвахме разбойници за престъпленията им.
Ал Сорна погледна към вързопа с меча, подпрян в един ъгъл на фургона.
— Не, вече не съм лорд-маршал и не налагам кралското правосъдие. Явно няма как да заобиколим стражата. Утре сутрин ще намеря капитана им.
След вечеря Норин седна на стъпалата на фургона, засвири на мандолината и двамата с Елора запяха. Останалите актьори се събраха да послушат и току им подвикваха да изпълнят любима песен. Рева и Ал Сорна привличаха любопитни погледи, а ако се съдеше по страхопочитанието в очите на мнозина, истината за спътника ѝ не беше останала в тайна. Ала думите на Норин, че младото момиче и старият му приятел от Вълчите бегачи са негови гости и никой да не ги притеснява, явно бяха достатъчни, защото актьорите сдържаха любопитството си и не задаваха въпроси.
— Не прилича на войник — отбеляза Рева. Двамата с Ал Сорна се бяха отделили на известно разстояние от трупата и седяха край малък огън, който да ги пази от нощния хлад.
— Винаги е бил повече менестрел, отколкото войник — каза Ал Сорна. — Но във важните моменти се сражаваше храбро. Радвам се, че се е оттеглил. Изглежда щастлив с трупата си.
Рева погледна към Елора, усмихната, опряла лакът на коляното на Норин. „И как иначе“ — помисли си тя.
С напредването на нощта актьорите се разотидоха по фургоните си, Норин и Елора — също. Норин им даде дебели одеяла и меки кожи да си постелят, лукс, който замая главата на Рева. През по-голямата част от живота си бе спала на гола земя. „Удобството е капан — казваше жрецът. — Препятствие пред любовта на Отеца, защото ни прави слаби и уязвими пред еретическото господство.“ Веднъж я наби, задето беше скрила в плевнята чувал със слама, на който да спи.
Рева изчака цели два часа. Ал Сорна никога не хъркаше, спеше почти без да помръдне и без да издаде звук. Тя го наблюдава още известно време, следеше лекото повдигане и спадане на гърдите му под одеялото, после се измъкна изпод завивките, взе си обувките и тръгна боса към реката. Спря на брега да си наплиска лицето, обу се и тръгна надолу по течението.
Лесно откри лагера на скитниците — миризмата на пушек я предупреди доста преди да види скупчените бараки и палатки. Гореше само един огън, малцината обитатели на лагера се смееха и говореха високо. Четирима мъже, които си подаваха бутилка. „Явно са подплашили останалите“ — помисли си тя. Промъкна се по-близо. Чуваше гласовете им ясно.
— Изчука оная кучка, след като тя умря бе, Кела! — засмя се един от мъжете. — Бахти животното си, да чукаш труп.
— Аз поне не таковах момчето — заяде се другият. — Против природата е.
Рева не виждаше причина да отлага повече. Трябваше да действа бързо, преди Ал Сорна да е усетил отсъствието ѝ.
Четиримата млъкнаха, като я видяха да влиза в лагера, но изненадата им бързо отстъпи пред пиянска похот.
— Търсиш си къде да спинкаш ли, сладурано? — каза най-едрият. Имаше гъста рошава грива и изпития вид на човек, който живее ден за ден под открито небе и не се храни редовно. Имаше и златен пръстен на верижка около врата. „Малък пръстен, женски по-скоро, не че съм голям специалист по бижутата.“ Рева си спомни голата жена с отрязания пръст.
Не каза нищо, само го гледаше.
— Имаме достатъчно място — продължи мъжът и тръгна към нея, залиташе. — Всички други се ометоха. Нямам представа защо.
Рева продължи да го гледа и да мълчи. Колкото и да беше пиян, явно някакъв инстинкт се задейства в главата му, защото той спря на няколко крачки от нея и примижа.
— Какво дириш тук, моми…
