Как е възможно една малка лъжа да забърка Медоу Зарвас в такива големи неприятности? Естествено, Девлин Фицуилям я спипва в момента, когато тя нахлува с взлом в имението му, за да открадне безценна картина. А Медоу, в изблик на паника и отчаяние му казва, че има амнезия и няма представа как и защо се е озовала там… Обаче какво е изумлението й, когато Фицуилям с опасна усмивка й припомня, че тя е… неговата съпруга и няма за какво да се тревожи — той ще й помогне да оправят нещата. Когато собственият коварен план на Девлин става ясен, Медоу се оказва забъркана в една измамна игра с много високи залози. Тя не смее да отклони поглед от него (пък и не иска…), докато осъзнава, че опасността тепърва се задава. И трети играч се включва в играта, опитвайки се да убие и двамата…
В ателието на четвъртия етаж във величественото имение „Уолдемър Хауз“, Изабел Бенджамин завърши последната картина, която щеше да нарисува тук. През изминалата седмица светлината беше хубава, влажността — потискаща, но все пак поносима, а температурата не надвиши двайсет и седем градуса. Сега, като се отдръпна назад и огледа платното, Изабел кимна доволно.
Това, без никакво съмнение, беше най-добрата й работа до момента.
Като взе тънка четка, тя я топна в черната боя и се подписа със замах.
Затвори бурканчетата с боя и почисти палитрата. После избърса четките си в един парцал, изми ги на мивката и грижливо ги подреди на масата. Развърза престилката си и я закачи.
Не знаеше защо се тревожи. Когато си заминеше, Брадли щеше да изхвърли на боклука всичко, което му напомня за нея. Но се надяваше — всъщност, надяваше се заради бъдещето на дъщеря си — че все пак няма да му даде сърце да изхвърли картината й. А ако грешеше… е, добре, това щеше да е загуба за света на изкуството.
Но пък тогава никой нямаше и да подозира, че такава картина е съществувала.
Тя я вдигна. Беше голяма и неудобна за носене, а и още доста мокра; въпреки това тя внимателно я хвана за тежката позлатена рамка. Заби гвоздейчетата, които щяха да я държат на мястото й, после я завъртя и я погледна. Пръстите й бяха размазали малко от детайлите по краищата, но тя го беше предвидила и бе нарисувала размазан фон, който скриваше недостатъка. Боята щеше да залепи платното към рамката; никой нямаше да се опита да ги отдели. Със сигурност не и Брадли… Горчива усмивка изкриви устните й и една сълза се търкулна надолу по бузата й.
Но тя я изтри. Край. Беше плакала достатъчно през последните две години.
Бракът й вече беше приключил, и миналото — също.
Като повдигна картината с две ръце, тя я понесе надолу към детската стая на третия етаж.
Стаята беше идеална. Набрани розови завеси се спускаха в застинало великолепие покрай високите старомодни прозорци. Разноцветни букви танцуваха по стената, а всяко плюшено мече бе заело чинно определеното за него място. Лъскавото старинно креватче беше застлано с бели чаршафчета над матрака, а спящото в него тримесечно бебе, увито в розово одеялце, бе сложено да спи по корем, за да се избегнат колики. Сладките розови устнички на момиченцето помръдваха от време навреме, когато сънуваше мляко, и сърцето на Изабел се сви отново, когато си спомни как съпругът й и свекърва й не й бяха разрешили да кърми детето си.
Но не, край, никой повече нямаше да тормози Изабел. Край на студената, строга детска стая за Шарън. Те се спасяваха. Щяха да бъдат свободни.
Намусената бавачка седеше в люлеещия се стол и четеше съкратено издание на „Клетниците“.
Изабел си помисли за иронията на ситуацията.
Когато я видя да влиза, госпожа Греъм, бавачката, се изправи в знак на учтивост — и неискрено уважение.
— Да ви помогна ли, мадам?
— Дойдох за Шарън. Бихте ли я занесли на долния етаж?
— Ако мадам приеме съвета на една опитна бавачка — не е добре да разсънваме бебето, след като вече е сложено да спи. Това би било лош прецедент и би създало осъдителни навици по-късно в живота й.
— Според вас по същия начин би й се отразило и това, че я държа, когато плаче, и я храня, когато е гладна.
Госпожа Греъм замръзна в неподправен ужас.
Изабел никога не й бе говорила по подобен начин досега. Преди тя щеше да се опита да изглади недоразумението. Щеше да направи компромис и да не обръща внимание.
Но сега имаше дете, за което трябваше да мисли. Не можеше да си позволи момиченцето й да расте без обич, задушавано, като цвете в саксия, накипрено в бели дантелени ръкавици и вързани под брадичката шапки, с подбирани според финансовото им положение и произход приятели, а накрая, когато навърши седемнайсет, да отиде на дебютантски бал, който да доведе до брак с преглъщани всеки ден сълзи и поредно лишено от обич детство.
— Ако обичате, сложете плетената шапка на Шарън, увийте я в одеялото й и ми я донесете. Ще съм в библиотеката — даде разпореждания Изабел.
— Както желаете, мадам. — Госпожа Греъм направи подигравателен реверанс към Изабел и я уведоми, че ще телефонира на госпожа Бенджамин.
Изабел си помисли, че не я е грижа. Дори заплахата от неодобрението на свекърва й не можеше да я откаже от решението й.
Тя слезе два етажа по-долу до библиотеката. Картината, която носеше внимателно встрани от тялото си, й натежа. Ръцете й се измориха. А и това… това, от което се страхуваше повече от всичко. Но пък когато свършеше… щеше да е завинаги. Толкова облекчаващо.
Тя влезе във величествената стая с безброй библиотечни рафтове с подвързани в кожа томове, масивно бюро и старомоден стол, и ниша, където двойка озъбени лъвове пазеха мраморна камина.
Както очакваше, завари Брадли във фотьойла му, с бърбън на масичката отстрани, и с пура между пръстите.
