Ормузд и Ариман, две божества властващи над космическите сили, са вкопчени в титанична битка над едно малко градче в Апалачите, което дори не би трябвало да съществува. Схватка, чието бойно поле е вселената и която ще засегне самата тъкан на реалността. Завесата на космическия хаос е на път да се спусне, освен ако Тед Бартън не намери сили да й попречи.Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
Питър Трилинг наблюдаваше мълчаливо как другите деца си играят в прахта край верандата. Вниманието им беше напълно погълнато от играта. Мери месеше замислено кафяви топчици глина и ги оформяше в най-различни фигури. Ноакс бършеше потта от челото си и отчаяно се мъчеше да й подражава. Дейв и Уолтър бяха вече приключили. Мери преметна назад немирния кичур коса, изправи рамене и постави пред себе си миниатюрно глинено козле.
— Виждате ли? — запита тя настойчиво. — Къде са вашите?
Ноакс увиси нос, ръцете му бяха твърде бавни и несръчни за да се мерят с пъргавите пръсти на момичето. Мери вече бе смачкала глиненото козле и оформяше малко конче.
— Вижте какво направих — рече с хриплив глас Ноакс. Той вдигна пред себе си грубо оформен самолет и го завъртя като придружи полета му със съответното бръмчене от уста. — Харесва ли ви? Бива си го, нали?
Дейв презрително изсумтя.
— Скапана работа. Я виж това — той побутна напред своята глинена овца и я разположи внимателно до кучето на Уолтър.
Питър продължаваше да ги наблюдава мълчаливо. Седеше настрана от тях, на последното стъпало на верандата, обгърнал с ръце коленете си и ги следеше с големите си, влажни, кафяви очи. Сламеноруса коса се спускаше на кичури през широкото му чело. Страните му бяха потъмнели от горещото лятно слънце. Беше само едно малко момче, слабичко, с несъразмерно дълги крака, костелив врат и странно оформени уши. Не обичаше да говори, обичаше да седи и да наблюдава другите.
— Какво е това? — запита Ноакс.
— Крава — Мери дооформи краката на глинената фигура и я постави до самолета на Ноакс. Ноакс следеше с тревога движенията на момичето и се отдръпна, придръпвайки към себе си самолета. След това отново го вдигна във въздуха с нещастно изражение на лицето.
По стълбите на пансиона бавно слязоха доктор Мийди и мисис Трилинг. Питър се отдръпна да направи път на доктора като внимателно избягна допира с панталоните и черните лачени обувки.
— Хайде, Мери — подвикна доктор Мийди на дъщеря си, като хвърли поглед на своя позлатен джобен часовник. — Време е да се връщаме в Сенчестата къща.
Мери се изправи неохотно.
— Не мога ли да остана още малко?
Доктор Мийди прегърна с любов раменете й.
— Трябва да тръгваме, малка скитнице. Влизай в колата — той се обърна към мисис Трилинг и заговори отново с професионален тон:
— Няма нищо тревожно. Най-вероятно причината са полени, от ракитовите храсти. Сега летят навсякъде.
— Тези жълтите неща ли? — мисис Трилинг потърка зачервените си очи. Лицето й бе подпухнало, а клепачите — подути. — Но миналата година нищо ми нямаше.
— Алергията е странно нещо — опита се да обясни доктор Мийди. Той захапа пурата със зъби. — Мери, казах ти да влезеш в колата. — Доктор Мийди отвори предната врата и се намести зад кормилото. — Ако тези антихистаминови таблетки дето ви ги дадох не помогнат, обадете ми се. Всъщност, нали довечера ще дойда за вечеря.
Мисис Трилинг премигна със зачервените си очи, кимна на доктора и изчезна обратно в пансиона, връщайки се в знойната кухня при купищата неизмити от обеда чинии. Мери пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите и промърмори разочаровано:
— Само ни развали играта.
Питър скочи от стъпалото, на което седеше.
— Аз ще те заместя — каза той тихо, вдигна от земята глинената топка на Мери и започна да я оформя.
Кипящото лятно слънце пръскаше огнени лъчи над разхвърляните по хълмовете ферми, над горичките от диви шубраци, сред които стърчаха тополи, кедри и лаврови дръвчета. И, разбира се, борове. Намираха се някъде на границата между областите Патрик и Керол. Шосето беше в ужасно състояние. Елегантният жълт пакард кашляше задавено и се клатеше измъчено нагоре по стръмния път през Вирджинските хълмове.
— Тед, хайде вече да се връщаме — изпъшка Пеги Бартън. — Не издържам повече. — Тя се извърна и затършува на задната седалка за бира. Кутията беше топла. Пеги я запрати обратно в сака и се облегна нацупено на вратата със скръстени ръце. Едри капки пот се стичаха по челото й.
— И това ще стане — отвърна Тед Бартън. Той се подаде през отворения прозорец и заоглежда наоколо с унесено изражение. Почти не чу гласа на жена си, цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя и гледката, която се разкриваше от другата страна на хълмовете. — Още малко остана — добави той, след известна пауза.
— Ти и твоят проклет град!
— Чудя се, как ли ще изглежда? Знаеш ли, Пеги, изминали са осемнадесет години. Бях само на девет, когато семейството ни се премести в Ричмънд. Интересно, дали някой ще си спомни за мен? Старата учителка — мис Бейнс? Или пък негърът, който се грижеше за нашата градина? Доктор Долан. Толкова много хора ме познаваха.
