„Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“ — така започва Омировата „Илиада“. Тази история е на три хиляди и четиристотин години.
А разказаното тук е историята на моя гняв. Аз, землянинът, въстанах против населението на два свята, така нареченото Сдружение — Хармония и Асоциация. И това не е история за някакъв незначителен гняв. Защото аз — както и Ахил — съм човек от Земята.
Учудени ли сте? Особено сега, в наши дни, когато синовете на по-младите светове са по-високи, по-изкусни и по-силни от нас, жителите на Старият свят? Значи знаете малко за Земята и за нейните синове.
Оставете вашите млади светове и поне веднъж се върнете на първичната планета. Докоснете я с почит и благоговение. Тя все още е тук и си е същата. Нейното Слънце все така огрява водите на Червено море, разтворило се пред Божите чеда. Ветровете все още духат през Термопилите, където Леонид с триста спартанци е удържал ордите на персийския цар Ксеркс и по този начин е променил историята. Тук хората са се борили и умирали, раждали и погребвали своите близки, строили са преди пет хиляди години, когато дори не са мечтали за вашите светове. Да не би да мислите, че петдесет века, поколение след поколение, под едно и също небе, не са оставили никакви особени следи в нашите тела, в кръвта и душите ни?
Хората от Дорсай може да са неимоверно добри войници. Екзотийците от Мар и Кълтис може да са вълшебници, способни да обърнат човека наопаки и да намерят отговори на въпросите на философията. Учените от Нютон и Венера може би са отишли толкова напред, че да общуват с нас, обикновените хора, им е много, много трудно. Може и така да е. Но ние — тъпите, недоразвити, прости хора от старата Земя — сме нещо повече от всички тях. Защото пазим в себе си човека, генетиката на рода Homo Sapiens. Всички останали са частици — ярки, блестящи, идеално обработени, ала само частици.
Но ако вие сте от онези, които подобно на моя чичо Матиас Олин ни смятате за отмираща раса, тогава ще ви изпратя близо до Сейнт Луис. Там, край Сейнт Луис, екзотийците финансират един проект. Преди две години землянинът Марк Тор започна в анклава Сейнт Луис създаването на нещо, което след сто години ще бъде Последната Енциклопедия. След шестдесет години нейната структура ще се окаже твърде масивна и сложна, но същевременно и много крехка, за да издържи земното притегляне. Тогава тя ще се отърве от Земята (или Земята от нея) и ще бъде изведена в орбита около планетата-майка. А след сто години, според теориите на Марк Тор, тя ще ни покаже същността на нашите души — някаква скрита част от съзнанието, която младите светове са загубили завинаги в процеса на генетичния подбор.
Убедете се сами. Посетете анклава Сейнт Луис и се включете в една от многобройните групи екскурзианти. Ще ви разведат по коридорите и лабораториите на Енциклопедията. Накрая ще ви вкарат във величествената Индекс-зала, в самото сърце на проекта. Огромните сферични стени на тази зала вече са започнали да попиват хилядолетното знание. Когато цялата повърхност на гигантската сфера се зареди с информация (това ще стане след сто години), между битовете на тази информация ще се породят връзки, които не са съществували никога. И тогава… И тогава при това крайно познание трябва да видим… Какво?
Същността на нашите души?
Но, както ви казах, сега това няма значение. Просто посетете Индекс-залата. Ето всичко, което ви моля да направите: влезте заедно с групата, застанете в центъра и изпълнете каквото ви каже екскурзоводът.
— Слушайте!
Слушайте. Застанете мълчаливо и си отворете ушите. Слушайте — и нищо няма да чуете. Накрая вашият екскурзовод ще наруши тази завладяваща, почти нетърпима тишина и ще ви обясни защо ви е помолил за това. Само един мъж и една жена от многото милиони хора, родени на Земята, са успели да чуят нещо. И никой — нито един — от родените на младите светове, който някога е идвал тук да слуша, никога нищо не е чул.
Мислите, че това не доказва нищо? Грешите, приятелю. Защото аз бях един от тези, който успя да чуе — онова, което може да се чуе там. Чутото измени целия ми живот. То ми позволи да извърша нещата, които извърших. То ми даде познания за могъществото, което по-късно в гнева си превърнах в план за унищожаване на хората от две планети.
Така че не се смейте на сравнението между моя гняв и гнева на Ахил — тъжен и самотен сред корабите на мирмидоните пред стените на Троя. Между нас има и още нещо общо. Името ми е Тим Олин и прадедите ми са ирландци. Но израснах и станах това, което съм, в Пелопонес, както и Ахил.
В гъстата сянка на Партенона, белеещ се над Атина, нашите души бяха покрити с мрак по волята на чичо ни, който би трябвало да ни позволи да растем на свобода под слънцето.
Моята душа… И на по-малката ми сестра, Ейлин.
