На дъщеря ми Рут
Мобилният телефон на Елдридж Тайлър иззвъня. Тайлър се намираше на дълъг прав двупосочен път в Небраска. Беше късен следобед. Прибираше внучката си у дома, след като й беше купил нови маратонки. Пикапът му беше силверадо с двойна кабина и неопределен цвят. Момиченцето лежеше по гръб на тясната задна седалка с вдигнати крака, но не спеше. Широко отворените му очи бяха заковани върху огромните бели маратонки, които се поклащаха на петдесет сантиметра над главата му. От устата му излитаха странни звуци. Беше на осем години. С леко забавено развитие според Тайлър.
Телефонът му беше обикновен и без кой знае какви екстри, но в същото време и достатъчно сложен, за да има различни мелодии за записаните в паметта номера. Повечето от тях бяха вградени фабрично, но четири бяха настроени да издават басов сигнал за тревога — нещо средно между сирена на противопожарен автомобил и на потапяща се подводница. Именно този звук прозвуча в онзи късен следобед, докато пикапът се носеше по двупосочния път в Небраска, на петнайсет километра от голям аутлет и на трийсет от дома му. Той издърпа апарата от поставката, натисна бутона и го притисна до ухото си.
— Ало?
— Може би ще имаме нужда от теб — прозвуча глас насреща.
— От мен? — учуди се Тайлър.
— От теб и от пушката ти. Както преди.
— Може би? — подхвърли Тайлър.
— На този етап е само предпазна мярка.
— Какво става?
— Някакъв тип души наоколо.
— Близо?
— Трудно е да се каже.
— Какво знае?
— Все още не всичко.
— Кой е той?
— Никой. Някакъв непознат. Но е замесен. Според нас е бил в службите. Може би е бил военен полицай, който все още не е изгубил навиците си.
— Кога е напуснал армията?
— Отдавна.
— Връзки?
— Никакви, доколкото ни е известно. Няма на кого да липсва. Отнесен, прилича на скитник. Появи се изневиделица. Сега трябва да изчезне, както се е появил.
— Описание?
— Едър е — отвърна гласът. — Най-малко метър и деветдесет и три, около сто и двайсет килограма. За последен път е забелязан с голяма стара кафява шуба и вълнена шапка. Ходи малко сковано. Сякаш го боли нещо.
— Добре — рече Тайлър. — Кога и къде?
— Искаме от теб да наблюдаваш хамбара. Утре, през целия ден. Той не бива да го вижда. Поне не сега. Не го ли хванем тази вечер, най-вероятно ще разнищи работата и със сигурност ще отиде там да хвърли едно око.
— И ще влезе направо, просто ей така?
— Той знае, че сме четирима. Не подозира, че има и пети.
— Това е добре.
— Застреляй го в мига, в който го зърнеш.
— Добре.
— Гледай да го улучиш.
— Че кога съм пропускал? — извика Тайлър, изключи телефона и го върна на поставката. В огледалото белееха новите маратонки на момиченцето. Пред него се простираше мъртво зимно поле, зад него — също. Отляво цареше мрак, отдясно залязваше зимното слънце.
Хамбарът беше построен отдавна, когато скромните размери и дървената конструкция бяха подходящи за селското стопанство в Небраска. После функциите му бяха иззети от огромни метални депа, построени на далечни места, избирани единствено според изискванията на логистиката. Но старата постройка беше оцеляла, изкривяваше се бавно, гниеше бавно и ставаше все по-наклонена и паянтова. Земята наоколо беше покрита със стар асфалт, напукан от зимните студове и летните жеги. От пукнатините стърчаха бурени. Главният портал, изработен от масивни трупи, свързани с дебели железни скоби, се плъзгаше встрани. Някога металните му колела се бяха движили по желязна релса, но днес бяха блокирали заради изкривената конструкция. Единственият начин за проникване във вътрешността беше малка врата, вградена близо до средата на портала. Размерите й бяха такива, че мъж със среден ръст трябваше да се наведе, за да мине през нея.
Елдридж Тайлър наблюдаваше вратата през оптическия мерник на пушката си. Беше заел позиция рано, доста преди разсъмване. Предпазна мярка, която смяташе за разумна. Той беше търпелив човек. Прецизен и точен. Прекара пикапа си по черния път с дълбоки коловози, оставени от тракторите, а после го паркира в старата барака, построена преди много години за съхранение на тор в големи чували от зебло. Земята беше замръзнала. Нямаше прах и след колата не останаха никакви следи. След като изключи мощния осемцилиндров двигател, той се наведе и опъна тънък кабел на няколко сантиметра навътре в бараката, горе-долу на височината на глезена на висок мъж.
