Не съм сигурна, че такъв пример може да се нарече апория, понеже в него няма неразрешимо противоречие въпреки че може би то е тъкмо в това, че Бог се открива сред кръвта и ужаса. Както и да е, сикхът нямаше възражения срещу този термин. Само се опули още повече и заприлича не само на рак, а на рак, който най-после е загрял защо около него са наредени пълни догоре халби. Докато той размишляваше над думите ми, аз спокойно си допих коктейла — така и не ми стана ясно какво е това Drambuie. Сикхът, трябва да призная, изглеждаше живописно — все едно балансираше на ръба на озарението и само лекичък външен тласък можеше да измести центъра на неустойчивото му равновесие.
Всъщност точно така стана. Щом чашата ми докосна масата, той дойде на себе си. Извади от портфейла си карта „Diners Club Platinum“ с холографски Че Гевара и потропа с нея по масата да привлече сервитьора. После сложи ръка на китката ми и прошепна:
— Не е ли време да се качваме?
Името „Национал“ предполага репрезентация на националния вкус. В Русия той е еклектичен, което се отразява от обстановката: килимът по стълбите е с класически кралски лилии, витражите по прозорците са модерн, а в подбора на картините по стените наистина е трудно да се открие какъвто и да било принцип. Черкви, букети, дъбрави, селски бабки, сцени от версайския бит, в които току се мярка Наполеон, като син папагал със златна опашка…
Впрочем между картините няма нищо общо само на пръв поглед. На практика ги обединява една главна художествена особеност — те се продават. Щом си помислиш за това, веднага разбираш колко невероятно единен стилистично е интериорът. Нещо повече, разбираш, че не съществува никаква абстрактна живопис, а само конкретна. Дълбока мисъл, дори щях да си я запиша, но пред клиента ми беше неудобно.
Спряхме пред стъклената врата на апартамент триста и деветнайсет и сикхът се усмихна прелъстително и отвори с картата-ключ. Апартаментът беше VIP — в този хотел вървят по шестстотин долара на ден. Зад двойната врата имаше малка бизнес дневна: диван на райе с висока облегалка, два фотьойла, факс и принтер, палма в каче и шкафче с антикварни съдини. От прозореца се откриваше панорама към улицата, от която се вижда Кремъл. Това е категория „Б“. Тук има и категория „С“ — когато през прозореца се вижда улица, от която се вижда улицата, от която се вижда Кремъл.
— Къде е банята? — попитах.
Сикхът почна да си развързва вратовръзката и попита палаво:
— Защо, бързаме ли? Ето там.
Отворих вратата, която ми посочи. Зад нея беше спалнята. Почти цялата заета от огромно двойно легло, а в ъгъла имаше малка врата към банята, отначало дори не я видях. Съвсем правилно, размерите на нещата трябва да са пропорционални на мястото, които те заемат в живота. Апартаментът се приближаваше към идеала, доколкото беше структуриран точно като VIP живота. На работата отговаря бизнес дневната — получиш факс, пратиш факс, поседиш на раирания диван, погледаш палмата в качето, ако палмата ти омръзне, извръщаш глава и гледаш съдините в шкафчето. На личния живот съответства спалнята с креват почти колкото цялата стая: гълташ си хапчетата и заспиваш. Или като сега…
Влязох в банята, пуснах душа и почнах да се подготвям за работа. Не е трудно — просто мъничко си смъкнах бикините и си настърчах опашката. Душа го пуснах за маскировка.
Тук явно стигам до момента, в който са необходими известни пояснения, иначе разказът ми ще изглежда безсмислен. Затова трябва да направя пауза и да кажа няколко думи за себе си.
Ние, лисиците, нямаме пол в същинския смисъл на думата и ако за нас казват „тя“, това е поради външната ни прилика с жените. Всъщност ние сме като ангелите, тоест нямаме репродуктивна система. Не се размножаваме, понеже не стареем и можем да живеем дотогава, докато нещо не ни убие.
Ако ще описваме външността ни, тялото ни е слабо и стройно, без капчица тлъстина, с великолепна релефна мускулатура — като на някои деца спортисти. Косата ни е огненочервена, копринена и лъскава. Високи сме на ръст и в древните времена това често ни издаваше, но сега човеците станаха по-високи и изобщо не изпъкваме сред тях по този признак.
Въпреки че нямаме пол в смисъл способност за възпроизводство, всичките му външни признаци ги има — лисицата никога не можеш я взе за мъж. Нормалните жени обикновено ни мислят за лесбийки. Какво мислят за нас лесбийките също е ясно: „побърквам се, побърквам се…“ И не е чудно. Дори най-красивите жени в сравнение с нас изглеждат като груби заготовки — като тежки тромави камъни, изправени до завършена скулптура.
