Вроден порок полностью

Тя дойде по алеята и изкачи задните стълби както всеки път преди. Док не я бе виждал повече от година. Никой не беше. По онова време тя винаги носеше сандали, долната половина на бикини с щампа на цветя, избеляла тениска на „Кънтри Джо & Дъ Фиш“. Тази вечер беше в дрехите на дълбоката суша, косата й бе по-къса, отколкото в спомените му, и изглеждаше точно така, както се бе кълняла, че никога няма да изглежда.

— Това ти ли си, Шаста?

— Гледай го, мисли си, че халюцинира.

— От новата опаковка ще да е.

Стояха на уличната светлина, изливаща се през кухненския прозорец, чиито пердета бяха вечно дръпнати, и слушаха бумтенето на вълните от плажа долу. В някои нощи, когато духаше подходящият вятър, вълните се чуваха из целия град.

— Имам нужда от помощта ти, Док.

— Нали знаеш, че вече си имам офис? В смисъл нормална дневна работа?

— Видях го в телефонния указател и почти отидох там. Но после си казах, за всички ще е най-добре, ако рандевуто е тайно.

Окей, романтичната вечер отпада. Кофти. Но оставаше вариантът да изкара някакви пари.

— Следят ли те?

— Мотах се един час по улиците, за да изглежда като нещо нормално.

— Искаш ли бира?

Той отиде до хладилника, извади две кенчета от кутията, която държеше вътре, подаде едното на Шаста.

— Има един… — започна тя.

Естествено, че ще има, но защо винаги така емоционално? Ако му даваха по петаче за всеки път, в който клиент започваше по този начин, отдавна щеше да е на Хаваите, червив от пари, яхнал вълните на Уаймеа или направо наел някого да ги язди вместо него…

— Господин с недвусмислени намерения — усмихна се той.

— Добре, Док. Женен е.

— Значи… ситуацията е финансова.

Тя отметна назад коса, каквато вече нямаше, а повдигнатите й вежди казаха: е, и?

Жестоко, поне що се отнася до Док.

— И съпругата му… тя знае ли за теб?

Шаста кимна.

— Но и тя се вижда с друг. Само дето не е обичайното… двамата кроят някакво зловещо планче.

— Как да изчезнат с богатството на съпруга, да, мисля, че съм чувал такива неща да се случват около Ел Ей. А… ти какво точно искаш от мен?

Той намери хартиената торба, в която бе донесъл вечерята си, и започна да се прави, че си води някакви бележки на нея, защото заедно с униформата на нормална мацка и грима, чиято идея беше да не му личи, че е грим, се появи и добрата стара ерекция, която Шаста рано или късно предизвикваше. Ще свърши ли някога това, зачуди се той. Разбира се, че ще. Така и стана.

Преместиха се в стаята отпред, където Док се излегна на дивана, а Шаста остана права и заснова из пространството.

— Ами работата е там, че искат да им помогна — каза тя. — Мислят си, че аз съм онази, която може да стигне до него, когато е най-уязвим, доколкото това е възможно в неговия случай.

— По гол задник и заспал.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— И още се опитваш да разбереш дали това е редно, или не, така ли, Шаста?

— По-лошо. — Тя го прониза с онзи поглед, който той помнеше така добре. Когато изобщо си спомняше нещо. — Колко лоялна трябва да съм му.

— Надявам се, не питаш мен. Като изключим дължимото според дребния шрифт в договора, когато редовно се чукаш с…

— Мерси, и Скъпа Аби ми каза горе-долу същото.

— Жестоко. Да оставим емоциите и да видим парите тогава. Колко от наема плаща?

— Целият.

За миг той зърна старата предизвикателна усмивка с присвити очи.

— Доста е, така ли?

— Като за Хенкок парк.

Док изсвирука мелодията от припева на Can’t Buy Me Love и се направи, че не вижда изражението й.

— И разбира се, във всеки един момент го гледаш с очи, които казват „на теб дължа всичко.“

— Шибаняк, ако знаех, че още си толкова обиден…

— Аз? Просто се опитвам да се държа професионално. Колко ти предложиха госпожата и гадженцето й, за да се включиш?

Шаста каза сумата. Док бе успявал да избяга със сто мили в час от ролсове с подобрени двигатели, пълни с разгневени дилъри на хероин, в мъглата по пасаденската магистрала и нейните недодялано проектирани извивки, бе обикалял задните улички покрай река Лос Анджелис въоръжен единствено с взето назаем гребенче за афроприческа в джоба, бе влизал и успешно излизал от Съдебната палата, скрил скромно състояние под формата на виетнамска трева, и в последно време почти се бе убедил, че тази безразсъдна ера е зад гърба му, но ето че сега онова чувство на дълбоко притеснение започваше да се обажда отново.

— Значи… — съвсем внимателно, — не става въпрос само за няколко голи полароида. Или да оставиш ганджа в жабката му, нищо подобно…

Преди тя можеше да изкара цели седмици, без нищо по-сложно от това да нацупи устни. Сега обаче пред очите му се разгърна някаква тежка комбинация от лицеви изражения, които той изобщо не знаеше как да разчете. Сигурно бяха резултат от урок, научен в училище за актьорско майсторство.

— Не е това, което си мислиш, Док.

— Не се притеснявай, мисленето ще дойде по-късно. Какво още има?

— Не съм сигурна, но ми се струва, че искат да го вкарат в нещо като лудница.