"Жътварите на души са сладури." Надпис на тениска, често носена от Шарлот Джийн Дейвидсън, жътвар на души, уникум по рода си Чарли Дейвидсън отново е тук! Този път тя е по следите на изчезнала жена, но усилията й са насочени и в откриването на Рейес Алегзандър Фароу — мистериозната същност, която я съпътства като сянка през целия й живот (или познат още като сина на Сатаната. Да, буквално). Ще успее ли Чарли да го открие преди демоните, които също го издирват? Защото ако се провали… е, да речем, че гледката няма да е много красива.
На могъщите момчета Джоунс Дани, Джердан и Кейси
Вие сте причината да дишам.
И в най-необузданите си мечти не съм мислила, че ще имам агент като Александра Машинист или редактор като Дженифър Ендерлин. Казвала съм го и преди, но си заслужавала го повторя. Не знам с какво ви заслужих. Може би с това, че за известно време бях доброволка в местния старчески дом. Или с това, че измъкнах дете от горяща сграда. Не, момент, никога не съм измъквала дете от горяща сграда.
Добре, ще работя по този въпрос. Междувременно, огромни благодарности на Джен, моят забележителен редактор и на всички в „Сейнт Мартинс Прес“ и „Макмилън“. Вие сте хора за милион.
На Александра, обявена от мен за Супержена и на всички в литературната агенция „Линда Честър“.
На прекрасната Уитни Лий в агенция „Филдинг“ и суперначетената Джоузи Фридман в „Ай Си Ем“. Много ви благодаря.
На свръхталантливата Лиз Бемис от „Бемис Промоушънс“. Мога само да кажа: „Ах!“.
На моята си Чарли Дейвидсън — Даниел Танър.
На семейството ми — знаете си кои сте — и на приятелите ми. Благодаря ви, че ме харесвате. Или че се преструвате, че ме харесвате. Тъй или иначе, оценявам усилието.
На богините от ЛЕРА и от сестринската общност „Рубинени чехли“ — другото ми семейство.
На Бриа Куинлан, Габи Стивънс и Самира Стефан за помощта с преводите.
На командир Мъри Конрад. Благодаря, че ми разреши редовно да ти досаждам, без да ме арестуваш.
Специални благодарности на моите читатели, особено на онези, които будуваха през нощта, преди да излезе книгата, за да ми пращат отзиви — Даниел Суопс, Тами Бауман и Кит Карсън. Дължа ви по едно мока лате. Или малък остров.
„Жътварите на души са сладури.“
— Чарли, бързо, събуди се.
Пръсти с остри нокти, забити в рамото ми, се мъчеха всячески да разсеят мъглата на съня, в която се бях потопила като в марината. Разтърсиха ме достатъчно силно, за да предизвикат леко земетресение в Оклахома. Това си беше сериозно, като се има предвид, че живеех в Ню Мексико.
Съдейки по тембъра и гръмкия глас на натрапника, бях сигурна, че ми говори Куки, най-добрата ми приятелка. Изпуснах въздишка на раздразнение и се предадох пред обстоятелството, че животът ми беше поредица от прекъсвания и изисквания, отправени към мен. Най-вече изисквания. Може би защото бях единственият жътвар на души отсам Марс, единственият портал към отвъдното, през който мъртвите можеха да преминат. Поне онези, които не се бяха прехвърлили там веднага след смъртта си и бяха останали на Земята. А те бяха плашещо много. Бях жътвар на души по рождение и не си спомнях и миг, в който мъртви хора да не тропат на вратата ми — метафорично, тъй като мъртвите рядко тропат — с молба да помогна за някаква недовършена работа. Изненадвах се колко много от покойниците бяха забравили да изключат печката.
Повечето от преминаващите през мен просто имат чувството, че са били на Земята достатъчно дълго. Влез в Жътваря. В мен, с други думи. Мъртвите могат да ме видят от всяко кътче на Земята и могат да преминат през мен от другата страна. Казвали са ми, че светя като фар, че съм ярка като хиляди слънца, което не е много добре за мъртъвците с махмурлук от мартини.
Аз съм Шарлот Дейвидсън: частен детектив, консултант на полицията и универсален бабаит. Или щях да съм бабаит, ако се бях задържала в курса по смесени бойни изкуства. Записах се, водена от желание да се науча как се убиват хора с хартия. И — о, да — да не забравяме жътваря на души. Честно казано, изобщо не беше лошо да си жътвар на души. Имах няколко приятели, заради които бих убила — някои от тях живи, други недотам — семейство, за което бях благодарна, с някои живи членове и други недотам, и връзка с едно от най-могъщите същества във вселената, Рейес Алегзандър Фароу — отчасти човек, отчасти супермодел, син на Сатаната.
И така, като жътвар на души разбирах мъртвите. Усетът им за време хич го нямаше. Но да ме събуди посред нощ живо, дишащо същество, което редовно си точи ноктите в ножарска работилница, направо си беше нередно.
Плеснах ръцете й и продължих да удрям във въздуха, когато натрапницата се отдалечи, за да вилнее в дрешника ми. Очевидно в гимназията Куки е била избрана за „Личност, за която има най-голяма вероятност да умре всеки момент“. Въпреки огромното желание да й се намръщя, не можех да събера смелост да отворя очи. Така или иначе ярката светлина проникваше до тях през затворените клепачи. Силните електрически крушки ми бяха голям проблем.
— Чарли…
От друга страна, може би бях умряла. Нищо чудно да бях ритнала камбаната и да се носех нерадостно към светлината като по филмите.
— … не се шегувам…
