Някои от тях живееха достатъчно наблизо и бяха достатъчно големи, за да им се разреши да се приберат сами, а десетина влязоха в наетия от родителите им микробус. Повечето обаче ги чакаха баща, майка, дядо или баба със семейната кола или с такси заради лошото време.
Госпожа Шепърд беше дежурната учителка по изпращането тази седмица. Вървеше напред-назад по тротоара, като не изпускаше никого от очи, убеждаваше се, че никое от по-малките деца не се опитва да си тръгне само, проверяваше някое да не попадне в кола с непознати хора. Днес имаше допълнителната грижа да спре боя със снежни топки, още преди да е почнал.
На Пени и Дейви им бяха казали, че леля им Фей ще ги вземе вместо баща им, но те не я виждаха никъде, когато излязоха на тротоара, така че се изтеглиха настрани, за да не пречат. Стояха пред яркозелената дървена врата, с която се затваряше служебният вход между училището „Уелтън“ и съседната жилищна сграда. Вратата не беше наравно с предните стени на двата блока, а бе трийсетина сантиметра по-навътре. Като се опитваха да се предпазят от острия студен вятър, който жестоко ги хапеше по бузите и дори проникваше под палтата, те опряха гърбове на вратата и се сгушиха в малката вдлъбнатина пред нея.
— Защо няма да дойде татко? — попита Дейви.
— Сигурно има работа.
— Защо?
— Предполагам, че е важно разследване.
— Какво разследване?
— Не знам.
— Не е опасно, нали?
— Сигурно не е.
— Няма да го застрелят, нали?
— Не, разбира се.
— Защо си така сигурна?
— Сигурна съм — отвърна тя, макар че изобщо не беше сигурна.
— По ченгетата винаги стрелят.
— Не чак толкова често.
— Какво ще правим, ако татко го застрелят?
Веднага след смъртта на майка им, Дейви бе преодолял доста добре загубата. По-добре, отколкото всички очакваха. Всъщност по-добре от Пени. Него не трябваше да го водят на психиатър. Беше плакал наистина, беше плакал много няколко дена, но после се бе съвзел. По-късно обаче, година и половина след погребението, у него се бе развил неестествен страх да не загуби и баща си. Изглежда Пени бе единствената, която забелязваше колко наплашен бе Дейви от опасностите — и истински, и измислени — на професията на баща им. Не бе споменавала за вълненията на брат си пред баща им, нито пред друг, защото си мислеше, че тя самата е в състояние да му помогне да ги преодолее. В края на краищата тя бе голямата му сестра и отговаряше за него; той бе нейно задължение. В месеците след смъртта на майка им тя бе изоставила Дейви — или поне така мислеше. Тогава беше напълно разнебитена. Не беше на мястото си, когато той имаше най-голяма нужда от нея. Сега смяташе да изкупи вината си.
— Какво ще правим, ако татко го застрелят? — попита отново той.
— Няма да го застрелят.
— Но ако го застрелят? Какво ще стане с нас?
— Ще се оправим.
— В сиропиталище ли ще трябва да отидем?
— Не, глупчо.
— Къде ще отидем тогава? А? Пени, къде можем да отидем?
— Сигурно ще отидем да живеем при леля Фей и чичо Кийт.
— Бррр.
— Те са добре.
— Предпочитам да живея по каналите.
— Това са глупости.
— В каналите ще е подредено.
— Там е подредено най-малко от където и да е другаде.
— Можем да излизаме нощем и да си крадем храна.
— От кого — от пияниците, които спят по каналите?
— Можем да си вземем крокодил за домашно животно.
— По каналите няма крокодили.
— Разбира се, че има — възрази той.
— Това е мит.
— Какво?
— Мит. Измислена история. Приказка.
— Ти нищо не знаеш. Крокодилите живеят по каналите.
— Дейви…
— Там са, разбира се. Къде другаде може да живеят крокодилите?
— Във Флорида например.
— Флорида? Леле, ти откачаш. Флорида!
— Да, Флорида.
— Във Флорида живеят само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи.
— Откъде научи това? — примига Пени.
— От приятелката на леля Фей. Госпожа Дъмпи.
— Дъмфи.
— Да. Госпожа Дъмпи, значи, говореше с леля Фей. Съпругът й искал да се оттегли във Флорида, след като се пенсионира, и отишъл там да си търси къща, но изобщо не се върнал, тъй като избягал с някакви пропаднали златотърсачи. Госпожа Дъмпи каза, че само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи живеели там. А това е още една причина да не искам да живеем у леля Фей. Приятелките й. Те всички са като госпожа Дъмпи. Винаги мрънкат, нали? Боже. А чичо Кийт пуши.
— Много хора пушат.
— Дрехите му се вмирисват от цигарите.
— Не е толкова страшно.
— А дъха му! Ужас!
— Твоят дъх също не винаги ухае на цветя, нали?
— На кого му трябва дъх като цветя?
— На пчелите.
— Аз не съм пчела.
— Защо, много жужиш. Никога не млъкваш. Винаги бъз-бъз-бъз.
— Не е вярно.
— Бъззззззззз.
— Тогава внимавай. Мога и да жиля.
— Да не си посмял.
— Мога да жиля много лошо.
— Дейви, да не си посмял.
— Както и да е, от леля Фей ми се повдига.
— Тя ти мисли доброто, Дейви.
— Тя… чурулика.
— Птиците чуруликат, не и хората.
— Тя чурулика като птица.
Беше вярно. Но на напредналата възраст от почти дванайсет години, Пени напоследък бе започнала да изпитва първите кълнове на дружба с възрастните. Вече съвсем не й беше така лесно да им се подиграва, както само преди няколко месеца.
— И винаги опява на татко, че не ни храни добре — продължи Дейви.
