Пристигнахме в онзи призрачен час на нощта, когато малко преди зазоряване небето от черно става тъмносиньо. Комплексът се намираше на две-три мили извън Роноук — доста удобно местоположение за повечето болници. Представляваше двуетажна циментова сграда, сгушена в полите на възвишение — сива невзрачна постройка, от онези, които човек подсъзнателно свързва с военните. Пред нея имаше паркинг за колите за доставки. Цялото място бе заградено с ограда под напрежение, нещо съвсем обичайно. Отзад бяха тунелите, но те не се виждаха, защото бяха изкопани в скалата под хълма.
Оставиха ме пред административните помещения. Там изчаках развиделяването и представителя на компанията собственик, с когото беше уговорено да ме посрещне. Чакането се проточи цели два часа — може би двата най-нещастни часа в живота ми. Бавно се съвземах от силна доза калпава дрога и мозъкът ми беше като разбит с миксер. Нямах ясна представа къде точно се намирам, но приемах това с облекчение. Бях като умрял, но не намерил покой в смъртта.
Накрая онзи дойде. Чувствах дискомфорт по няколко начина и правех всичко по силите си да не издам нито един от тях. Срещата с човека беше последното нещо, от което имах нужда. Беше дребен и превзет, облечен в скъп костюм — човек, живеещ заради тръпката да отмята през равни интервали чавки върху документите, с които бе дошъл. Имаше модна прическа и също толкова модни малки кръгли очилца, кацнали върху немодната му малка кръгла главичка.
Хвърли ми един поглед и се усмихна. Несъмнено бях от правилната категория хора.
Не е необходимо кой знае какво умение да се поддържа една Ферма. Оператор и два дроида. Дроидите вършат по-голямата част от работата, операторът е там, за да държи нещата под контрол и да приема пристигащите бели товарни коли. Операторът е човек без особена роля, поставен символично в действаща извън него верига от предварително взети решения. В известен смисъл това е същата логика, според която преди сто години са назначавали белокожи мъже за началници и ръководители, независимо колко интелигентни, образовани и изкусни в работата си били чернокожите или жените работници. За оператори се предпочитат бивши охранители или фермери, загубили земята си или желанието си да я обработват. Мъже без специални качества, понеже такива не са необходими… може би с едно-единствено изключение: липсата на въображение. Повечето от тези хора са в комплекса през цялото време — денонощно. От една страна, на компанията не ѝ допада да търси заместници за времето на отсъствие на титуляря, от друга — малко са операторите, които има защо да излизат навън. Аз не бях изключение — нямах никаква причина да желая да излизам навън.
В главната сграда всичко е организирано около два коридора, пресичащи се под прав ъгъл. От централния вход почти веднага се влиза в командната зала, където прекарвах по-голямата част от времето си. В дъното ѝ има врата, излизаща в главния коридор. По него се минава покрай три масивни метални врати, на всяка от които има малко прозорче от перспекс. Те водят към тунелите и би следвало да се отварят само когато дойде време за храна или когато се налага доставка. Малко по-надолу е вторият коридор, извеждащ в едната посока до операционната. В другата посока има няколко спомагателни помещения, между които кухня и различни складове. Всички стени и тавани са боядисани в ободряващ оттенък на мишето сиво и навсякъде цари тишина като в морга, защото всички обитатели, освен оператора, живеят в тунелите.
Запознаха ме със задълженията ми и ми показаха как да манипулирам няколкото несложни механизма, за които щях да отговарям. Беше ми обяснено кога става зареждането с храна и какво трябва да правя при доставките. Получих списък с телефонните номера на съответните хора в централата в Роноук и бях инструктиран при какви обстоятелства да им звъня. Стоях, кимах и слушах, макар в мислите си да бях съвсем на друго място. В мозъка ми бяха забити три куки и те разпъваха съзнанието ми в три посоки, оставяйки празно петно там, където трябваше да се намира външния свят.
След което ми показаха тунелите.
Няма да забравя момента, когато за пръв път застанах пред прозорчето за наблюдение и надникнах в полумрака от другата страна. В началото не видях нищо, освен цвят — тъмносиньо сияние, в което бяха забити мразовитите бели лампи на тавана. Приличаше ми на възможно най-студения сън. След това започнах да различавам някакви силуети в мрака и някакво движение. Когато осъзнах какво виждам, потръпнах със спазъм — толкова дълбоко вътре в мен, че не можеше да бъде забелязан. С мъка се сдържах да не побягна. Трябваше да се доверя на интуицията си, но разбира се, не го направих.
